Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Валънтайн потъна в дълбок сън.

И докато сънуваше, Господарката наистина дойде при него. Срещна я не на склона под градината, а в някакъв безлюден град сред пустош, развалини от проядени от времето пясъчникови колони и разбити олтари. Приближиха се един към друг от противоположните страни на един порутен форум под призрачна лунна светлина. Но лицето й беше забулено и тя го държеше извърнато от него: той я позна по гъстите кичури на тъмната й коса и по аромата на кремавия елдирон зад ухото й, и разбра, че се намира пред Господарката на острова, ала искаше усмивката й да стопли душата му на това студено място, желаеше утехата на кротките й очи, но виждаше само булото, раменете, главата й отстрана.

— Майко? — запита той неуверено. — Майко, аз съм Валънтайн! Не ме ли познаваш? Погледни ме, майко!

Тя прелетя край него като дух, скри се между две пречупени колони, по които бяха изписани сцени из делата на великите коронали, и изчезна.

— Майко? — подвикна той.

Сънят бе свършил. Валънтайн се мъчеше да я накара да се върне, но не успя. Събуди се и докато лежеше вторачен в мрака, виждаше отново онази забулена фигура и търсеше смисъла. Тя не бе го познала. Нима беше преобразен толкова много, че дори собствената му майка не можа да разбере кой се крие в това тяло? Или пък той никога не е бил неин син, тъй че нямаше причина тя да го познае? Никой не беше в състояние да му отговори. Ако душата на тъмнокосия лорд Валънтайн бе вселена в тялото на светлокосия Валънтайн, Господарката на острова не бе дала никакъв знак за това и той се намираше в такова дълбоко неведение, както когато склопи очи.

Какви глупости ме преследват, мислеше си Валънтайн. Какви невероятни догадки, какви щуротии!

Отпусна се отново и заспа.

И, както му се стори, почти веднага една ръка докосна рамото му и някой го задруса така, че най-после неохотно се събуди. Беше Карабела.

— Два часът след полунощ — каза му тя. — Залзан Кавол иска след половин час да слезем при фургона. Сънува ли?

— Нещо незавършено. А ти?

— Аз стоях будна — отговори Карабела. — Така ми се струваше найспокойно. Някои нощи човек предпочита да не сънува. — Когато той започна да се облича, тя попита свенливо: — Ще ме приемеш ли пак в твойта стая, Валънтайн?

— Искаш ли?

— Аз дадох клетва да се държа с теб така, както се държах преди… преди да разбера… Ох, Валънтайн, бях толкова уплашена! Но да. Да, нека бъдем пак другари и дори да се любим. Утре вечер!

— Ами ако съм коронал?

— Моля те. Не задавай такива въпроси.

— Ами ако съм?

— Ти ми заповяда да те наричам Валънтайн и да те смятам за Валънтайн. И така ще правя, ако ми позволиш.

— Вярваш ли, че съм коронал?

— Да — прошепна тя.