Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Четиринайсет милиона души живееха в Дюлорн, правейки го един от най-големите градове на Маджипур, макар и съвсем не най-големият. На континента Алханроел, както бе чувал Валънтайн, град с такива размери не би бил нищо особено и дори тук, на по-пасторалния континент Зимроел, имаше много градове като него и дори такива, които го надминаваха. Но положително никой град не можеше да се сравнява с него по красота, мислеше си той. Дюлорн беше студен и пламенен — и двете едновременно. Блестящите му шпилове настойчиво привличаха вниманието като хладна, неустоима музика, като пронизителните звуци на мощен орган, които кънтят из космическия мрак.

— Тук няма да се завираме в селски странноприемници! — извика Карабела щастливо. — Ще разполагаме с хотел, с фини чаршафи и меки възглавници!

— Ще бъде ли Залзан Кавол толкова щедър? — попита Валънтайн.

— Щедър ли? — засмя се Карабела. — Той няма избор. Дюлорн предлага само луксозни квартири. Ако преспим тук, ще спим или на улицата, или като херцози: средно положение няма.

— Като херцози — повтори Валънтайн. — Да спим като херцози. Защо не?

Тази сутрин, преди да напуснат странноприемницата, той я бе заклел да не казва никому нищо за снощните събития, нито на Слийт, нито на когото и да било от скандарите, нито дори на съногадател, ако сметнеше за нужно да потърси такъв. Бе поискал от нея да се закълне в името на Господарката, на понтифекса и на коронала, че ще пази мълчание. Освен това я бе заставил да продължава да се държи с него така, като че винаги е бил и до края на живота си ще си остане просто Валънтайн скитащият жонгльор. За да изтръгне от нея тази клетва, Валънтайн бе говорил със сила и достойнство, подобаващи на коронал, така че бедната Карабела, коленичила и разтреперана, отново се уплаши от него, като че той носеше звездната корона. Валънтайн се почувства твърде неудобно от това, защото съвсем не беше убеден, че необикновените сънища от предишната нощ трябва да се приемат за чиста монета. Но все пак тези сънища не можеха да се отхвърлят лекомислено, тъй че трябваше да се вземат предпазни мерки, да се пази тайна и да се лавира. Тези машинации бяха нещо необичайно за него. Той накара и Аутифон Делиамбър да даде клетва, като при това се питаше доколко може да се доверява на един врун, и то магьосник, но в гласа на Делиамбър като че ли звучеше искреност, когато се заклеваше да пази тайната.

— А кой друг знае за тия неща? — попита Делиамбър.