Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Колко хубаво е да се повярва на това — рече той, докато тя го притегляше на леглото.

Прегърнаха се и устните му докоснаха нейните леко, а после посилно и скоро телата им се преплетоха. Той не бе се любил с нея повече от една седмица и очакваше това с дълбок копнеж и наслада. Но случката в коридора бе угасила желанието му, бе го накарала да се почувства скован и отчужден, а това го смущаваше и потискаше. Карабела сигурно усети студенината му, ала очевидно реши да не й обръща внимание, защото гъвкавото й енергично тяло търсеше неговото с плам и страст. Той се насили да откликне, но след минута вече не се насилваше, беше възбуден почти колкото нея, ала все още стоеше извън усещанията си, като обикновен зрител на любенето им. Той свърши и лампата угасна, макар че лунната светлина, която влизаше през прозореца, хвърляше рязко студено сияние върху лицата им.

— Приятни сънища — прошепна Карабела.

— Приятни сънища — отвърна той.

Тя заспа почти веднага. Той я държеше, притискайки топлото й стройно тяло плътно до своето, но на него самия не му се спеше. След известно време се претърколи обратно и зае любимата си поза за спане — по гръб, със скръстени на гърдите ръце, но сън не идваше, само прекъслечна дрямка без съновидения. За да се разсее, като броеше блейви, представяше си, че жонглира, изпълнявайки невероятно сложни номера със Слийт и Карабела, мъчеше се да отпусне цялото си тяло мускул по мускул. Ала нищо не подейства. Напълно буден, той се подпря на една ръка и легна, загледан надолу, в Карабела, прекрасна под лунната светлина.

Тя сънуваше. Един мускул на бузата й трептеше; очите й се движеха под клепачите; гърдите й се повдигаха и отпущаха в неравномерни ритми; тя допря ставите на пръстите си до устните си, зашепна нещо с пресипнал неразбираем глас, притегли коленете си, плътно до гърдите. Тънкото й голо тяло изглеждаше толкова красиво, че на Валънтайн се прииска да се пресегне към нея, да погали хладните й бедра, да докосне леко с устните си малките твърди зърна на гърдите й, но не, беше невъзпитано да събудиш сънуващ, то беше непростимо нарушение на добрите обноски. Затуй се задоволи да я гледа, да я люби отдалеч и да вкусва събуденото отново желание, което изпитваше.

Карабела извика от ужас.

Очите й се отвориха, но тя не виждаше нищо — признак, че има послание. По цялото й тяло премина тръпка. Тя трепна и се обърна към него, все още заспала, все още сънуваща, и той я държеше, докато тя хленчеше и стенеше, давайки й помощ насън, успокоение насън, закриляше я от мрака на душата с мощта на ръцете си; най-после силата на съня се изчерпа и тя се успокои, отпусна се до гърдите му, мокра от пот.