Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

И Валънтайн избяга в пурпурната пустиня, и видя бесни вихрушки на пясъчна буря, които се носеха към него от юг, и се опита да избяга, ала бурята го връхлетя отвред. Той изрева: „Аз съм лорд Валънтайн, короналът!“, но вятърът заглуши гласа му и той усети пясък между зъбите си. Извика: „Това е вероломство, да узурпираш властта!“, и бурята отвя вика му. Погледна към двореца на Краля на сънищата, но той вече не се виждаше и го обзе силно, разтърсващо чувство, че е загубил завинаги нещо.

Събуди се.

Карабела лежеше кротко до него. Първата бледа светлина на зората влизаше в стаята. Макар че сънят му беше страшен, послание от найзнаменателно естество, той се чувстваше напълно спокоен. Няколко дена се бе опитвал да отрече истината, но сега вече не можеше да я отхвърля, колкото и чудновата, колкото и фантастична да изглеждаше тя. В друго тяло някога е бил коронал на Маджипур, ала кой знае как тялото и самоличността му са били откраднати. Възможно ли беше това? Такъв настойчив сън едва ли би могъл да бъде отминат или пренебрегнат. Той разрови най-дълбоките кътчета на душата си, мъчейки се да открие спомени за власт, за церемонии на Върха, за гледки на царствено великолепие, за вкуса на отговорността. Но нищо не излизаше. Абсолютно нищо. Той беше жонгльор и нищо повече от жонгльор, и не можеше да си спомни никакъв откъс от живота си преди Пидруид: сякаш се бе родил на оня планински склон минути преди пастирът Шанамир да го срещне, родил се бе там с пари в кесията, манерка хубаво червено вино на хълбока и разпокъсани лъжливи спомени в главата.

Ами ако беше вярно? Ако той беше коронал?

В такъв случай трябваше да тръгне, в интерес на федерацията Маджипур, да свали тиранина и да си възвърне законния пост. Такова задължение щеше да лежи на плещите му. Но тази мисъл беше абсурдна. Тя предизвикваше сухота в устата му и туптене в гърдите му, близко до паника. Да свали оня тъмнокос властник, който бе шествал тържествено през Пидруид? Как би могло да стане това? Как би могъл дори да се приближи до коронал, а камо ли да го свали от мястото му? Че това е било направено някога — може би, — не беше аргумент, че може да бъде направено пак, и то от един скитащ жонгльор, от един добродушен млад човек, който не изпитва непреодолим подтик да се залови с невъзможното. Освен това Валънтайн се смяташе за толкова малко способен да управлява. Ако действително е бил коронал, дълги години трябва да се е подготвял в замъка Връхни, дълго време е усвоявал похватите и приложенията на властта: ала сега у него не бе останала нито следа от това. Как би могъл да претендира да бъде монарх, когато нямаше в главата си нито едно от уменията на един монарх?