Звънтящите кедри на Русия

При по-късните ни идвания при Анастасия на полянката, ние го видяхме още няколко пъти. Ние разбрахме, че за Анастасия то бе тъй естествено, колкото и слънцето, луната, дърветата и животните, които я заобикаляха. И както със всичко заобикалящо я, тя разговаряше и с него. Но тя все пак го отличаваше от всичко останало. Външно това предпочитание не личеше много, но се усещаше, че тя се отнася към него с по-голямо уважение, отколкото с другите и дори понякога малко капризнечеше. Тя никога и пред никого не капризнечеше, а с него, кой знае защо, си позволяваше: То реагираше на нейните настроения и изпълняваше капризите й.

Един ден, когато тя навърши четири години, на изгрев слънце на рожденния й ден, ние бяхме застанали на края на полянката и чакахме да се събуди. Искахме тихичко да наблюдаваме как тя ще се зарадва на зараждащия се пролетен ден.

Кълбото от светлинна пара се появи миг преди Анастасия да се събуди! Лекичко проблясна със своето синкаво излъчване и хем се разпръсна, хем се разтвори в цялото пространство над полянката. И тогава ние станахме свидетели на една неръкотворна и жива картина, очарователна и прекрасна. Цялата поляна, околните дървета, тревата, бубулечките — всичко се преобрази! Игличките на кедрите засветиха с невероятни, меки цветове. Скачащите по клоните катерички оставяха след себе си шлейфове от призрачна светлина като дъги. Тревата блестеше в нежно-зелени цветове. По-ярко, разноцветно сияние се излъчваше от множеството спящи в тревата бубулечки и те всички създаваха необикновената красота на един жив килим, постоянно преливащ се и сменящ прекрасни шарки. Когато се събуди, Анастасия видя тази очарователна жива картина, скочи и започна да се оглежда наоколо. Тя се усмихваше, както винаги при събуждане, и на нейната усмивка заобикалящата я действителност отреагираше с още по-ярко сияние и по-ускорени действия. След това тя предпазливо подви коленца и почна внимателно да разглежда тревата и светещите с различни цветове сновящи бубублечки. Когато повдигна глава, изражението на лицето й беше съсредоточено и малко разтревожено. Погледна нагоре и въпреки че там не се виждаше нищо, протегна към небето ръчичките си. Застиналитя въздух мигновено се раздвижи и в ръцете й се появи синкавото кълбо. Тя го подържа до лицето си, сложи го на тревата и нежно го погали. И тогава ние чухме техния диалог! Говореше само Анастасия, но имахме плътното усещане, че то разбира всяка нейна дума и беззвучно се опитва да й отговаря. Анастасия му говореше нежно и малко тъжно: