Звънтящите кедри на Русия

— Как тъй си отидохте? Вие какво, зарязахте още невръстното момиченце само?

— Не сме го зарязали, а го оставихме на това място, където го е родила майка му. Вие имате такива понятия като «Шамбала» и «Родина», нали? Но осмислянето на тези понятия е твърде абстрактно. Родината — това е Родителката, Майката. Още преди раждането на детето родителите трябва да създадат за него специално пространство — свят на доброжелателност и любов. И да му дадат късче от родината, което, както майчината утроба, да пази тялото му и да приласкае душата му. Да му предаде мъдростта на мирозданието и да му помогне да намери истината. А какво дава на детето си една жена, която ражда децата си между бетонните стени? Какъв свят им предлага тя? И дали въобще е мислила за света, в който предстои да живее рожбата й? Светът също постъпва с детето брутално: стреми се да подчини малкото човешко същество, да направи от него винтче, роб. Майката остава само един пасивен наблюдател, понеже не е предвидила за детето си любовно пространство.

Разбираш ли, Владимире, към майката на Анастасия, както и към всички подобни на нея, цялата природа и всички животни се отнасят като към приятел, като към мъдро и добро божество, сътворило около себе си един свят на любовта. Родителите на Анастасия бяха весели и добри хора, те се обичаха много, обичаха и природата и тя им отвръщаше с любов. Именно в това любовно пространството се роди и стана пълен господар малката Анастасия. Повечето животни не закачат новородените. Котката може да кърми кутренцата на кучката и обратно. Много диви животни са способни да кърмят и отгледат новородени деца. Те са «диви» и «зверове» според вашите понятия, но за майката и бащата на Анастасия те са имали съвсем друго предназначение. Животните са се отнасяли по друг начин към тях. Майката на Анастасия е раждала на полянката и много животни са гледали раждането. Те виждали, как почитаният от тях човек-жена става майка и ражда още един човек. Като наблюдавали раждането, техните чувства към човека-приятел и любовта им към него се съчетали със собствения им майчински инстинкт и така в тях се родило ново, възвишено и светло чувство. Всичко, абсолютно цялото околно пространство — от най-малката тревичка и буболечка до най-страшния звяр — е готово да отдаде без колебание и живота си за това малко същество! И нищо не може да го застраши в това заобикалящо го пространство на истинската Родина, сътворена и подарена му от неговата майка. Всички ще се грижат и ще треперят над това малко чонешко същество. Малката полянка е за Анастасия точно като майчината утроба. Мъничката полянка — това е нейната жива родина! Величествена и добра. И неразривно свързана с Космоса чрез неръкотворна, жива нишка; със всички създания на Великия Творец. Да, тази полянка е живата й родина. Тя е дар от Майка й и Баща й. Абсолютно нищо и никой не е в състояние да я замени — дори и ние. Затова, погребвайки родителите на Анастасия, ние си тръгнахме. След три дни, като се върнахме, ние отдалече усетихме напрежение във въздуха, чухме виенето на вълците. После видяхме как мъничката Анастасия седи върху гроба. Едната й бузка беше изцапана с пръст. Ние разбрахме, че тя е спала на гроба. От очите й се стичаха сълзички и падаха на хълмчето. Тя плачаше безгласно и само понякога изхлипваше. И непрекъснато милваше и милваше с ръчички хълмчето на гроба. До този момент не бе проговорила, но тя произнесе първите си думи именно на тази могилка. Ние ги чухме! Отначало тя ги произнесе на срички: «Ма-ма», а след това: «Та-ти». Тя ги повтори няколко пъти. След това произнесе по-сложните думи: «Ма-мич-ко, та-тен-це, ма-мен-це, та-тен-це! Аз съм Анастасия. Аз вече без вас ли ще бъда? Само с дядовците си ще живея, така ли?» Баща ми пръв усети, че малката Анастасия е разбрала цялата дълбочина на постигналата я драма още когато сме погребвали родителите й, седейки на полянката и уж разглеждайки бубулечката. С усилие на волята си тя не е издала с нищо силата на своите чувства, за да не ни разстрои. С майчиното мляко тя е получила и силата и мъдростта на Праизворите. Това велико тайнство е по силите само на кърмещите майки, Владимире. Те могат да предават на детето чрез майчиното мляко познанията и мъдростта на вековете чак до глъбините на Първоизточника. Майката на Анастасия е знаела тази тайна и се е възползвала от нея с пълна сила. Да — докрай! И тъй като Анастасия не е би желала да я видим плачеща, ние нарочно не се приближихме до полянката и не отидохме при гроба; но и без това не бяхме в състояние да се помръднем от вълнение. Просто стояхвме като хипнотизирани и гледаяхме какво става. Мъничката Анастасия, подпирайки се на гроба с ръчички, се опитваше да се изправи на краченцата си. Това не й се удаде от първия път, но все пак тя успя да се задържи на крака. Тя стоеше, клатейки се, разперила ръчички встрани — и най-сетне направи първата си несигурна крачка върху гроба на своите родители, а след това още една… Краченцата й се оплетоха в тревата и телцето й, загубвайки равновесие, започна да пада. Но това падане бе съвсем необичайн: изведнъждакята пааяше, някакво странно синкаво сияние се разля по полянката, отслабвайки само на това място гравитацията на земята. То заля и нас с усещането за някаква благодатна нега. Телцето на Анастасия не падаше, а бавно се отпускаше на земята. Когато тя отново стъпи на краченцата си, синкавото сияние изчезна и земното притегляне се възстанови. Анастасия, внимателно стъпвайки и спирайки от време на време, отиде до малката клонка, лежаща на полянката и успя да я вземе. Тя реши да почисти наоколо, както бе правила майка й, и изнесе клонката на края на полянката, но отново падна и я изпусна. По време на падането й пак се появи синкавата светлина, изменяйки земната гравитация, а клонката отлетя към купчината сухи клонки в края на полянката: Анастасия стана и потърси с очи клонката си, но не можа да я намери. След това отиде до друго клонче. И още бе не успяла да се наведе към него, когато то само почна да се надига и някаква невидима сила я премести до края на полянката. Но Анастасийка искаше да върши всичко сама, както бе правила майка й. И протестирайки срещу действията на невидимия помощник, тя вдигна ръчичка и лекичко помаха с нея. Ние погледнахме нагоре и го видяхме! Над поляната висеше, пулсирайки и светейки със синкава светлина, малък кълбовиден облак от пара. Хиляди искри като разноцветни мълнии се преплитаха в него и самият той приличаше на огромна кълбовидна мълния. Не бе ясно от какво се състои и какво представлява, но внушаваше непозната и невиждана мощ. Пред тази сила обаче ние не изпитахме никакъв страх. Напротив, тя предизвика в нас такова блаженство и премала, че не бяхме в състояние да се помръднем. Искаше ни се да си останем вечно така.