Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
Той отново яхна коня си и се запъти към обществените сгради край двореца. Бе решил, че е най-добре да се ослуша и да задава въпроси именно там.
— На твое място сега не се бих доближавал до нея, страннико — каза му един висш придворен с посребряла коса в отговор на въпроса му как може да получи аудиенция при ариа Андина.
— Защо? — попита Алтал.
— Още преди смъртта на баща й бе трудно да се общува с нея. Сега вече не е трудно. Направо е невъзможно.
— За съжаление, има делови въпроси, които трябва да обсъдя. Възнамерявах да разговарям с баща й. Не знаех, че е умрял. Как стана това?
— Мислех си, че е известно на всички. Преди месец ни нападнаха кантонци, които изпратиха наемническата си войска да обсади града ни. Благородният арио изведе войската ни извън стените, за да прогони ревящите варвари, и един от тези разбойници го уби.
— Боже мой!
— Убиецът естествено бе заловен.
— Чудесно. Ариа Андина нареди ли да го екзекутират?
— Не, все още е жив. Ариа Андина още не е решила как точно да го умъртви. Сигурен съм обаче, че непременно ще измисли някакъв ужасен начин, по който да го направи. Ти с какво се занимаваш, приятелю?
— Аз съм трудов посредник — отвърна Алтал.
Царедворецът с посребрелите коси го погледна озадачено.
— „Трудов посредник“ определено звучи по-приемливо от „търговец на роби“, не си ли съгласен? Разбрах, че градът ви е бил щурмуван и че вашите войници са пленили мнозина нападатели. Реших, че мога да се отбия до града ви и да ви отърва от тях. В момента собствениците на солни мини в Ансу плащат добри пари за здрави и яки роби. Пленените войници се котират много добре в солните мини, а аз съм готов да заплатя за тях чисто злато. Смяташ ли, че ариа Андина би проявила интерес към такава сделка?
— Думата „злато“ определено ще привлече вниманието й — каза царедворецът. — Вероятно няма да пусне Елиар, младежа, който уби баща й, но останалите ще ти продаде. Как ти е името, приятелю?
— Казвам се Алтал.
— Много древно име.
— Родителите ми бяха консервативни хора.
— Защо не се отбием в двореца, господин Алтал? — предложи царедворецът. — Там ще те запозная с нашата невъзможна ария.
Старият господин го поведе към портите на двореца, където ги пропуснаха, без да им задават въпроси.
— За коня ти ще се погрижат войниците, господин Алтал — каза мъжът с посребрелите коси. — Да не забравя, аз съм Дакан. Все забравям, че чужденците не ме познават.
— Радвам се на нашето запознанство, господин Дакан — каза Алтал и любезно се поклони.
Еми, която до този момент кротуваше на седлото на коня, тихо скочи върху каменния под на двореца.
— Това твоя домашна любимка ли е, господин Алтал? — попита Дакан.
— По-скоро тя ме възприема като свой домашен любимец — отвърна Алтал. — Такъв е характерът на котките.
— Самият аз имам костенурка — каза Дакан. — Не е много пъргава, но същото може да се каже и за мен.
Остос бе древен град и тронната зала бе наистина великолепна. Помещението с мраморен под бе оградено с внушителни колони. В дъното имаше подиум, украсен с пурпурни завеси. Върху него бе поставен изящно изработен трон. Върху трона се бе разположила царствената Андина, ариа на Остос. Съвсем очевидно тя не обръщаше абсолютно никакво внимание на гръмката реч на един набит възпълен човек с бяла тога. Речта представляваше дипломатически упрек към младата ариа, че не обръща достатъчно внимание на държавните дела. Андина бе млада. Всъщност съвсем млада. Алтал реши, че е на не повече от петнадесет години. Всички останали в тронната зала бяха хора с побелели коси. Изключение правеше един младеж с фустанела от Арум, окован с вериги за една колона до трона. Цялото внимание на царствената Андина бе съсредоточено именно върху този младеж — тя го гледаше право в лицето с огромните си черни очи и разсеяно си играеше с голям нож с формата на лавров лист.
— Това е Ножът, приятелю — възкликна безмълвно Еми.
— Да не би човекът, окован за колоната, да е убиецът? — прошепна Алтал на Дакан.
— Той е — отвърна Дакан. — Нашата славна, но малко своеволна владетелка не го изпуска от поглед още от момента, когато го плениха.
— Невъзможно е да не разполага с тъмница.
— Разполага, разбира се. Всички останали пленници са там. Поради някаква неведома причина обаче момиченцето се радва на гледката на младия разбойник. Не му казва и дума, но не откъсва поглед от него и през цялото време си играе с този нож и го наблюдава.
— Той изглежда малко нервен.
— Нима на негово място ти би бил спокоен?