Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Чух едно да казва:
— А сега няма ли вече да идва на училище?
Когато изнесоха ковчега из двора, от прозореца се разнесе отчаян вик: беше майката на детето; но веднага я прибраха вътре.
На улицата срещнахме децата от един колеж, които вървяха в двойни редици; като видяха ковчега с медала и учителките, всички свалиха шапки.
Клетото дете, то отиде да спи завинаги с медала си. Ние няма вече никога да видим червената му шапка. То беше здраво; умря за четири дена. Последния ден то се помъчило да стане, за да направи едно домашно упражнение, и поискало да държи медала си в леглото от страх да не му го вземат. Никой няма да ти го вземе вече, клето момче! Сбогом, сбогом! Ние ще си спомняме винаги за тебе в училище. Спи в мир, дете!
В навечерието на 14 март
Днешният ден беше по-весел от вчерашния. Тринайсети март! Навечерие на раздаване наградите в театър „Виторио Емануеле“, голям и хубав ежегоден празник.
Но тоя път не бяха избрани наслуки учениците, които трябва да излязат на сцената, за да представят свидетелствата за наградите на господата, които ще ги раздават. Днес преди обед директорът дойде в края на часовете и каза:
— Момчета, една хубава новина!
След това извика:
— Корачи! Калабрийчето.
Калабрийчето стана.
— Искаш ли да бъдеш между ония, които ще поднесат свидетелствата за наградите на представителите на властта утре в театъра?
Калабрийчето отговори утвърдително.
— Добре — каза директорът; — така ще има и един представител на Калабрия. И ще бъде хубаво. Тая година общината поиска десетте или дванайсетте момчета, които ще поднесат наградите, да бъдат от всички части на Италия, взети от различните обществени училища. Ние имаме двайсет училища и пет клона със седем хиляди ученика; в едно толкова голямо число не беше трудно да се намери по едно момче от всяка италианска област. В училището „Торквато Тасо“ се намериха двама представители на островите: един сардинец и един сицилианец; училището „Бонкомпани“ даде един малък флорентинец, син на скулптор, който работи върху дърво; в училището „Томазео“ има един римлянин, роден в Рим; намериха се доста венецианци, ломбардци, романци; училището „Монвизо“ ни дава един неаполитанец, син на офицер; ние даваме един генуезец и един калабриец, тебе, Корачи. С пиемонтезеца ще станат дванайсет. Хубаво е, нали? Наградите ще ви се дават от ваши братя от всички части на Италия. Внимавайте: дванайсетте души ще се появят на сцената заедно. Посрещнете ги със силно ръкопляскане. Те са деца, но ще представляват своя край като мъже. Едно малко трицветно знаме е символ на Италия толкова, колкото едно голямо знаме, нали? Тъй че ръкопляскайте горещо. Покажете, че и вашите малки сърца се разпалват, че и вашите души на дванайсетгодишни момчета се възторгват пред свещения образ на родината.
След тия думи директорът добави усмихнат:
— Значи, Корачи, ти си депутатът на Калабрия.
Тогава всички започнаха да ръкопляскат засмени. Когато излязохме на улицата, заобиколиха Корачи, хванаха го за краката, издигнаха го и го понесоха тържествено, като викаха:
— Да живее депутатът на Калабрия!
Разбира се, това направихме не от желание да го подиграем, а, напротив, да го зарадваме от сърце, защото е момче, което се харесва на всички. И той се усмихваше.
И го носиха така до ъгъла на улицата, дето се натъкнаха на един господин с черна брада, който започна да се смее.
Калабрийчето каза: