Венчило с дявола
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Венчило с дявола». Краткое содержание книги:
Усмивката му бе доказателство, че отново бе спечелила благоразположението му. И все пак не можа да устои на желанието си да го подразни още малко.
— Все пак струва ми се доста странно, Алек, че наоколо не се вижда нито един воин. Нима всичките шестстотин чакат в двора?
Закачливостта й го развесели. Той се надигна и пронизително изсвири.
Отговориха му незабавно. Те заприиждаха отвсякъде — от върха на стената, от къщите, от конюшните, от дърветата и горите, които ги заобикаляха. Огромно множество мъже с грубо изсечени лица и широки рамене. Игла да хвърлиш — няма къде да падне.
Алек не бе преувеличил. Може би дори малко бе посмалил броя им. Докато Джейми се взираше във войниците, съпругът й кимна в знак на одобрение и вдигна ръка. Щом я сви в юмрук, възторжени викове разцепиха тишината.
Джейми бе толкова слисана от надигналата се врява, че стисна другата ръка на Алек, която обвиваше кръста й. Не можеше да откъсне поглед от мъжете, макар да знаеше, че е невъзпитано. Беше дошла в земята на гигантите. Бяха със сурови лица и зорки погледи, но това, което я накара напълно да онемее, бе облеклото им.
Коли не бе затъпяла от пиене и отлично знаеше какво приказва. Шотландците наистина носеха женски рокли, по-скоро поли. И то полички, които достигаха едва до коленете им. Джейми невярващо поклати глава. Не, това не бяха полички. Това бяха одеяла, както на келтски наричаха тези карирали платове.
Всички носеха еднакви по цвят дрехи — цветовете на Алек. Полите бяха увити около кръста и пристегнати с колан.
Някои от тях бяха с минзухарено жълти ризи, други — голи до кръста. Повечето бяха боси.
— Искаш ли да ги преброиш? — попита Алек. Смушка коня си и добави: — Според мен са около двеста, жено. Но ако искаш да…
— Според мен са петстотин — прошепна Джейми.
— Сега ти преувеличаваш.
Джейми погледна към Алек, опитвайки се да се съвземе. Воините биха строени в редици покрай пътеката, която изкачваха.
— Сигурно са цял легион, Алек, дори и това да са половината от хората ти.
— Не, Един легион наброява триста души, а понякога повече. Моите не са толкова много, Джейми, освен ако не прибавя и съюзниците си, разбира се.
— Разбира се.
— Няма защо да се боиш.
— Не се боя. Защо мислиш, че се страхувам?
— Трепериш.
— Не е вярно. Те всички са се втренчили в нас.
— Любопитни са.
— Нали не сме ги сварили неподготвени, Алек? — Гласът й прозвуча отчаяно.
— За какво мислиш?
Джейми се бе втренчила в брадичката му. Той повдигна нейната и видя, че лицето й се изчервява.
— Моите хора винаги са подготвени.
— Не ми изглеждат такива.
Алек внезапно проумя защо тя е толкова смутена.
— Ние не ги наричаме рокли.
Очите й се разшириха от удивление.
— Да не би Бийк да ти е казал…
— Аз бях там.
— Къде?
— В конюшнята.
— Не е вярно!
— Вярно е.
— О, Боже!
Джейми отчаяно се опита да си припомни разговора с главния коняр.
— Какво още си чул?
— Че шотландците имат овчи мозъци, че се замерят с борови колове, че…
— Аз само се шегувах със сестра си и освен това си помислих, че Коли е пияна, когато ми каза… Алек, те винаги ли са облечени толкова неприлично? Винаги ли коленете им са открити?
Щеше да бъде жестоко, ако се изсмее в лицето й.
— Ще привикнеш с това, когато заживееш тук.
— Ти не се обличаш като войниците си, нали? — звучеше искрено ужасена.
— Напротив, обличам се.
— Не, не е вярно. — Джейми въздъхна, когато осъзна, че отново му противоречи. Изглежда, че той се обиждаше всеки път, когато тя му възразеше за нещо. — Искам да кажа, че в момента си облечен в напълно прилични панталони и заради това предположих, че…
— Аз идвам от Англия, Джейми. Това е единствената причина, за да нося тези неудобни торби.
Джейми се огледа и сетне отново се обърна към съпруга си.
— Как държат панталоните си навити над подгъвите на полите?
— Не го правят.
— Тогава какво… — Зърна дяволития поглед в очите му и реши, че е по-добре да не знае. — Няма значение. Вече не ми се иска да знам какво носят отдолу.
— О, но аз искам да ти кажа.
Усмихваше се като истински хулиган. Джейми въздъхна тежко, като си припомни непристойните му забележки и собствените си не особено благоприлични въпроси. В този миг наистина изглеждаше красив. Сърцето й запърха като пеперуда.
— Може би ще ми кажеш по-късно, когато падне нощ, Алек, и е достатъчно тъмно, за да не видиш смущението ми. Обличат ли метална ризница, когато се бият?