Венчило с дявола
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Венчило с дявола». Краткое содержание книги:
Ала с всеки изминал час въздухът ставаше все по-влажен и режещо студен. Джейми се загърна плътно в зимната си пелерина. Главата й се замая и едва не падна от коня. Алек незабавно се озова до нея, повдигна я и я сложи върху жребеца си. Джейми не се възпротиви, когато той свали пелерината й и я захвърли на земята. Зави я в тежкото си наметало и я притисна към себе си.
Тя въздъхна уморено.
— Защо хвърли пелерината ми, Алек?
— Ще носиш моите цветове, за да те пазят от студа, Джейми.
Не можа да устои на желанието да я целуне леко по косите. Започваше да мисли, че неговата съпруга е най-удивителното същество на земята — заспиваше за миг.
Обичаше усещането за мекото й тяло, притиснато до неговото, и уханието й. Знаеше, че тя му вярва изцяло. Тази мисъл го изпълваше със задоволство.
Не спомена нищо за изминалата страстна нощ. Пламналото й от неудобство лице на сутринта му подсказа, че не желае да говорят за това.
Срамежливостта й го забавляваше. Въпреки това малката му съпруга бе силна жена. Тя не осъзнаваше, че издръжливостта й има граници и че бе изтощена до смърт. Затова Алек намали темпото.
Беше заспала и Кинкейд трябваше няколко пъти настойчиво да я побутне, за да получи отговор.
— Джейми, събуди се! Вече сме у дома — за трети път повтори той.
— У дома ли? — объркано повтори тя и сънливо разтърка очи.
— Винаги ли толкова трудно се събуждаш след кратка дрямка?
— Не знам. Виждам само дървета, Алек. Затова ли ме събуди, за да се шегуваш с мен?
Алек повдигна брадичката й и посочи.
— Ето там, жено. Зад следващия хълм. Можеш да видиш дима от огнището ми.
Тя наистина видя дим и част от върха на кула. Най-сетне пред погледа им изплува стената, заобикаляща замъка му. Огромна! Сякаш бе изсечена направо в планината! Бе изградена от кафяв камък — новост както за шотландските, така и за английските традиции, тъй като повечето от бароните в Англия строяха стените около замъците си от дърво. Сякаш стигаше до облаците!
Дърветата наоколо бяха подрязани, а по скалистия склон на рова не се виждаше и тревица. Самият ров бе пълен с тъмна като мастило вода. Подвижният мост бе спуснат, но Алек и Джейми се насочиха към един процеп в стената.
Замъкът бе много по-величествен от скромния дом на баща й. Явно Алек бе богат мъж. Господарската къща можеше да се похвали не с една, а с две кули — всички знаеха колко скъпо струваше построяването им.
Джейми не бе очаквала нещо толкова внушително. Тя си мислеше, че шотландците живеят в каменни къщи със сламени покриви и пръстени подове подобно на крепостните в Англия. Сега осъзна колко погрешна е била представата й за Шотландия. Наоколо наистина се виждаха по-малки къщи — поне петдесетина на брой, накацали по хълмовете, докъдето стигаше погледът. Джейми предположи, че в тях живеят членовете на клана Кинкейд със семействата си.
— Алек, твоят дом е много внушителен. Когато стената бъде напълно завършена, външният ти двор ще заема половината Шотландия, не смяташ ли?
Той се усмихна на изненадата й.
— Сам ли живееш тук? Не виждам никакви войници.
— Моите хора ще ни чакат на върха на хълма — от върна Алек. — Във вътрешния двор.
— И жените ли те бъдат там?
— Само някои от тях. Повечето от жените и децата са заминали в имението на Джилбърт за пролетните празненства. Придружават ги половината от моите воини.
— Затова ли е толкова тихо? Колко души предвождаш? — попита Джейми и мигновено забрави за въпроса си. Усмивката му изцяло привлече вниманието й. — Щастлив си, че отново си у лома си, нали? — Оживлението й му бе приятно.
— Сега са около петстотин-шестстотин бойци. Да, англичанко, щастлив съм, че съм си у дома.
— Петстотин-шестстотин? О, Алек, ти отново се шегуваш с мен раздразнено възкликна Джейми.
— Истина е. Джейми. Кланът Кинкейд е многоброен.
— Според шотландското броене. Наистина ли си мислиш, че кланът ти е толкова голям?
— Какво искаш да кажеш?
— Просто смятам, че ти трябва помощ, за да се научиш да броиш, Алек. Нали ми каза, че за три дни сме тук, а ни бяха нужни още толкова.
— Забавих ездата заради състоянието ти.
— Какво състояние?
— Ти беше разранена и доста чувствителна, забрави ли?
Лицето й пламна.
— Освен това виждам, че си много изморена.
— Не съм. Това не е важно — побърза да добави тя, тъй като той се намръщи. Предстоеше й среща с близките му и искаше да е в добро настроение. — Дори да ми кажеш, че тук има седемстотин воини под твоето предводителство, ще ти повярвам.