Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Турецки си погледна часовника: единадесет.
— Виж какво, Паша, легни си. Ние с Ирка също си тръгваме. Но отначало искам нещо да уточня и после ще се обадя на едно място. Можеш ли да ми кажеш колко време пътувахте по шосето? Аха… И по селския път към четирийсет минути. Така…
19
В два и половина телефонът иззвъня. Турецки съзнаваше, че трябва да вдигне, но не посегна веднага, сякаш се надяваше, че на онзи ще му омръзне да чака и звъненето ще спре.
Грязнов извика много високо:
— Извинявай, братко. Знам, че е никое време, но намерихме този „клуб“. Имаш ли карта на Московска област? Отвори я. Ще ти обясня как да ни намериш…
Грязнов беше от малкото хора, които умеят да обяснят как се стига донякъде. Нощното шосе беше празно и Турецки за половин час стигна до Подолск. Тук задачата му ставаше по-трудна — трябваше да завие по второстепенния път, където, както се знае, човек не може да вдигне висока скорост. Пътуването по бабуните му отне близо четиридесет минути. Вече се зазоряваше и утрото се очертаваше прекрасно. Невероятен миг: той, гражданин до мозъка на костите, стана неволен свидетел на сутрешното пробуждане на природата. Брезовата горичка освежи сребърния си листак. Под фаровете блесна огледалото на езерната вода, мъгливо и потайно.
Както обясни Грязнов, веднага след езерото трябвало да види парка на старото имение, превърнато в почивен дом. Майорът успя да го осведоми: обектът не функционирал, територията била отнета от някакво ведомство, което щяло да прави санаториум.
… Ето и парка. Пред входа видя паркирана милиционерска волга. Регулировчик със снежнобели ръкавици му направи знак да отбие и да спре до канавката. Турецки подаде отворено удостоверението си, онзи небрежно козирува и му позволи да спре по-близо до портата.
— Кой е този? — чу зад врата си.
Дежурният обясни на колегата:
— Следовател от градската прокуратура. Идва при майора…
Фасадата на бившата господарска къща беше заобиколена от половин дузина милиционерски коли, две-три от тях със запалени фарове. Пред входа се мярна фигурата на Грязнов.
— Насам — каза той и поведе Турецки към вътрешния двор.
На тридесетина метра от къщата блестеше в неонови светлини висока модерна сграда. В този момент Турецки съзря и самия ангел на Сатин — на висока основа от черен гранит в скръбна поза беше застинала надгробната фигура е крила. На гранита се четеше позлатен надпис: „Кн. Варвара Алексеевна Подворска. 1848–1907“.
Турецки се качи след Грязнов на втория етаж. Гърбовете на униформените милиционери му пречеха да види какво става в ъгловата стая. Един се обърна — Турецки позна подполковник Артур Красниковски. Подполковникът му кимна, но не се здрависа с него и даже леко се навъси. Турецки имаше чувството, че не е много симпатичен на Красниковски, но не знаеше защо — нали него бе предпочела Валерия Зимарина пред младия следовател, подполковникът би трябвало да се смята за най-щастливия съперник. Но, общо взето, малко му пукаше, защото в края на краищата Красниковски беше опитно ченге, хитър и бърз. Но ето, той се помести и Турецки видя… Бабаянц.
Вместо лявото му око зееше черна дупка. Лицето… лицето обаче беше запазило някакъв ужасяващ шутовски израз, сякаш Гена усмихнат разказваше поредния арменски виц. След миг Турецки разбра защо. Убийците му бяха разпрали устата. Бяха му изболи окото, бяха му избили зъбите, в слабините му бяха налели горещ цимент. Бяха нацепили с бръснач гърба и гърдите. Общо четиридесет и три телесни наранявания…
„Откъде знам? Да не започвам да полудявам?“ — ужаси се Турецки. Сигурно наистина леко полудяваше — до него стоеше прочутият в цяла Москва и Московска област съдебномедицински експерт на име Градус и с разтреперан глас довършваше информацията:
— … Преди да го залеят в кофража, са го разпнали. Вижте пироните по стената и кървавите следи. Дирите от влачене — от стената до циментовото корито.
Възрастен човек с рогови рамки на очилата, тежкар от Областната прокуратура, седнал на перваза на прозореца, изготвяше протокола за огледа на местопроизшествието.
— Да, какво са направили с нашия генацвале… — обади се някой зад гърба на Турецки.
Но Турецки с ужас гледаше измъченото тяло. Информацията се превъплъти във видение. Картината на кървавата разправа с Галактион Бабаянц сякаш се изправи пред очите му… Беше се ядосвал на Гена. Беше го проклинал за неговата несериозност. А Бабаянц по това време е бил убиван по особено мъчителен начин… Турецки отстъпи към изхода, спусна се надолу. На площадката между двата етажа повърна.