Кутията на Пандора

— Разбрах — свършено е с мен. А той нежно-нежно ми пошепва: „Забрави ли клетвата, Павел?“ „Каква клетва, рекох, и какво искаш от мен?“ „Ами тази“ — казва той и пуска записа. И си чух гласа, едвам се познах, но нали знам, така се клех пред Голямата Катя. Изслушах записа и Льончика вика: „Сега разбра ли, предателството се наказва със смърт.“ Кого съм предал, го питам, и вече ми е ясно, че бележката от Бардин е била фалшива, сега трябва да работя за тях… Как, за кои тях? За Льончика и неговите хора, той по времето на Катя беше поел цялата дейност, а сега слага ръка на нелегалния бизнес. Аз му казвам: оставете ме мен, аз ще се пенсионирам вече. А пък си мисля наум: как да прескоча Владик? Той има още по-яки биячи от Льончика, млади момчета, майстори на спорта. Изведнъж някой взе да вика в съседната стая, ама страшен вой, ти казвам, като на ранен вълк. Льончика изкомандва високия да укроти народонаселението, много шум се вдигал. Онзи отвори вратата и оттам се чуха женски гласове, все едно, че имаше разпивка. А Льончика продължава да ми говори и аз се съгласявам, естествено, къде ще ходя! Чу се звънене на телефон, Льончика си погледна часовника, каза: почакай ме, идвам. И тогава, Сашка, понеже ще умра от любопитство какво става в съседната стая, като последен глупак отидох до вратата, леко открехнах, а там…

Сатин отново закри лицето си и захлипа.

— Не се разчувствай, Паша, нямаме време за губене, съвземи се. Ето, пий една глътка…

Сатин взе чашата с разтреперана ръка, но не пи, а заговори бързо, сякаш се боеше, че няма да му стигнат силите за дълъг разговор:

— А там онзи, едрият, дето бяхме в колата, залива бетон в кофража, а вътре в кофража лежи човек, размазан от побой, но още жив и устата му някак особено мърда. В ъгъла телевизор, там подскачат голи мацки. Още някой имаше, не видях, така се бях ужасил, но притворих вратата и се върнах на стола си. Льончика дойде, говори ми нещо, не го разбирам, само кимам: ясно, ще се спогодим. После той ме удари по рамото, уж приятелски, и каза: сега ще те откараме вкъщи. А мен ми се доходи по нужда, направо ме присвива, Льончика вика: „Добре, Паша, върви да не се насереш по пътя.“ Изведе ме в коридора и ме чака пред вратата. А на мен ми се яви ангел. Смешно ти е…

— Не ми е смешно. В такава ситуация би трябвало дяволи да ти се привиждат, а не ангели.

— Чуй ме де. Там в клозета имаше прозорец с белосано стъкло, но в боята изстъргано едно кръгче. Вдигам си панталона и си викам: я да погледна, може и да видя нещо. Какво ли ще видя, черна нощ, ама гледам. А там, в дупчицата — необикновена светлина, синкава, и един ангел, склонил надолу глава и ръцете му скръстени на гърдите. А зад него блести дворец, чудно красив. Това е предзнаменование, Сашка, че скоро ще умра…

— Това е в нощта срещу неделя, така ли?

— Така, да. Всички видения се сбъдват, ако са в нощта срещу неделя… А Льончика вече не издържа, думка ми по вратата… Как са ме откарали обратно, не помня. Пак ми вързаха очите и ме изхвърлиха направо на шосето, на километър-два от къщи…

Сатин допи чашата, отново се разхлипа, а Турецки се помъчи да си спомни нощта в събота срещу неделя: Ника с Кеша заминаха следобеда при Чуднова, няколко пъти му се обажда Грязнов от развалени автомати. Последния път му се обади посред нощ. После Турецки сума време не можа да заспи, а и луната му светеше в прозореца, той стана да пусне щората — река Москва се лееше сребърна от лунната светлина и всичко наоколо блещукаше в неясна синева…