Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
По онова време имаше и други млади служители от външното министерство, които се бяха оженили за гейши, така че началниците бяха толерантни. По-късно всичките ми колежки се издигнаха до съпруги на посланици.
Помолих директора на автомобилната фирма „Нисан“, който беше благосклонен към мен, да ме предаде на мъжа ми като своя „трета дъщеря“.
Това се отрази благоприятно на реномето на мъжа ми във външното министерство. Бъдещият ми свекър лицемерно се оплакваше, че не знаел какво да напечата на поканите. Въпреки всичко аз не съм била достойна партия за сина му. Баба ми беше много засегната. Аз не се интересувах от подробностите, исках само да се омъжа колкото се може по-скоро.
Семействата от Канзай и Токио имаха различни представи за сватбените ритуали, бащата на Казуо и баба ми често спореха и даже си крещяха, но ние не им обръщахме внимание. Да се омъжим по-скоро, да изкараме сватбеното празненство и веднага на кораба… Две седмици след сватбата вече бяхме на път към Калкута, където мъжът ми трябваше да заеме новата си служба.
Според обичая в Шимбаши аз написах прощално писмо до най-важните чайни и до председателя на обединението на гейшите. Един калиграф го преписа на пергамент.
„С това писмо ви съобщавам за женитбата си и за излизането ми от професията. От днес нататък вече не съм гейшата Кихару.“ Благодарих смирено за всички добрини, които ми бяха оказани. Писмото беше написано по всички правила на изкуството и поставено в специална кутия с червен празничен ориз. Занесох го лично на някои от получателите.
Бях толкова заета, че ми се виеше свят. Трябваше да си направя снимки за паспорт, да си купя западни дрехи. Трябваше да посетя семейството на мъжа си в Осака и да умилостивя досадните роднини. Можах да благодаря лично само на четири или пет чайни, защото наистина нямах никакво време. Но много държах лично да отнеса празничния ориз на верния хакоя Хан-чан.
Днешните млади хора сигурно няма да разберат тези редове. На едно място в „Генеалогията на жените“ героинята Оцута разказва на Хайасе Чикара в храма Юшима-Тенжин, че в Янагибаши гейша с висок ранг пренебрегнала строгите правила и отишла при любимия си само с едно вързопче дрехи, и то „без да раздаде на сбогуване червения празничен ориз“. В миналото гейшата губеше честта и достойнството си, ако си позволеше да изчезне без прощални тържества. Този роман е още от времето на династията Мейджи, но раздаването на червен ориз не беше загубило значението си и в епохата Шова. То беше задължително, когато гейшата се отказваше от професията си, за да се омъжи.
Мама и баба, които някога се бяха опитали да ми попречат да замина с Хидемаро, този път изобщо не се възпротивиха и ми помагаха с всички сили в приготовленията.
През есента на 1940 година, пет месеца, след като ме бяха разпитвали в полицията, вече бях на борда на презокеански кораб и плавах към Индия. За щастие министерството тъкмо имаше нужда от нов човек в посолството и беше положило всички усилия да ни набави паспорти и билети от Йокохама.
Корабът беше огромен, тежко натоварен, ние бяхме единствените пътници. Хранехме се в компанията на капитана, домакина, корабния лекар и офицерите, които разказваха много интересни истории. Обедите и вечерите ми доставяха огромно удоволствие. Това беше в истинския смисъл на думата сватбено пътешествие.
На кораба прекарвах времето си, като всеки ден учех по малко хинди. Мъжът ми с удоволствие пое ролята на учител и двамата прекарвахме весели часове заедно. Бях млада и запомнях всичко без усилия.
Когато спирахме в Шанхай, Пенан и Рангун, нарочно не казвахме нито дума на японски. В Шанхай бушуваше расова омраза, но ние слязохме с весели лица на сушата, посетихме някои известни ресторанти и се разходихме по осветените булеварди.
През нощта Шанхай изглеждаше невероятно красив. Според мен Шанхай и Рио де Жанейро са най-красивите градове на света.
Следващата спирка беше в Пенан. Там имаше много храмове, навсякъде статуи на Буда, твърде различни от нашите. Техните статуи бяха разноцветни и имаха кръгли лица с дебели бузи като комичната фигура Бети Боп. Понякога ми ставаше страшно да гледам пълните им червени устни.
В следващото пристанище — Рангун — се запознахме с изключително дружелюбно японско семейство. Мъжът беше зъболекар. Дъщерята ни показа най-големия лежащ Буда, както и един от най-често посещаваните храмове, препълнен с маймуни.
В града тъкмо имаше празник, всички жени бяха пременени, с много цветя в косите. Вечерта към храма се проточи дълга процесия, всички носеха запалени свещи и картината беше фантастична.