Сън срещу събота

Двете влязоха в църквата „Св. Николай“.

— Господи, боже наш, като благ и човеколюбец, прости ми каквото съгреших този ден с думи, дела и помисъл! — отец Дамян произнасяше бавно, а след него мъже и жени повтаряха в шепот. Отец Сандул мина край иконостаса, видя Анастасия сред народа, кимна на поп Дамян — поиска нещо да му пошушне, но свещеникът продължи. — Прати ти своя ангел-спасител да ме закриля и пази от всяко зло, защото ти си пазител на душите и телата ни и тебе — Отца, Сина и Светого духа, възнасяме слова сега и всякога, и вовеки-веков. Амин!

Хората се раздвижиха да си тръгнат, но клепалцето на вратата ги спря, пак се обърнаха към олтара. Отец Дамян сне епитрахила17 от врата си и се зачуди какво слово да стъкми.

— От калоферския манастир днес пристигна калугерица по име Анастасия — свещеникът погледна към нея. Някой удари клепалото пак. — Там тя е учила писане, смятане, политични науки… Момата иска да даде свойто знание и на други момичета, както повеляваше и владишката майка Евгения.

Хората се огледаха в кръг, понечиха да тръгнат към вратата, но свещеникът ги спря.

— Първа за града и за България Анастасия Димитрова ще събира женски деца да ги дарява с грамотност. Който има вяра в тази наставница, нека да прати утре детето си в църковната килия.

— Не е ли грях, отче? — прекъсна го стар мъжки глас.

Свещеникът не отговори.

— Срамотно е жена да бъде наставница и да учи момичета! — издумаха неколцина.

— Човечно е! — гласове други подеха и народът така се разцепи, сякаш в църквата падна гръм.

Ненадейно Цвета вдигна ръце над всички; с нечакана сила на тялото тя си проби път до вратата да спре излизащите и гласът й надделя:

— Чакайте! Тази нощ Бог е минал в съня на Анастасия — обърка се, не знаеше как да продължи. — Бог имал книга в едната ръка и й рекъл, че носи голяма заръка за женски деца… Бог протегнал книгата над главата й…

Анастасия отиде до иконата с разпятието, затвори очи, наведе главата си и прошепна:

— Прости й, Господи, тя влиза в грях с името ти и с тази неистина по съня заради моя утеха; заради децата на всички неуки хора… Помилуй, Господи, умъдри ги и ги поведи като твои чеда. Не искам да им пиша грях, защото те са невинни. Незнанието е виновно, Господи, страхът от пробудата на жената… Чуй ме, Боже, прати им добри сънища, та от утре…

До късно градът не заспа.

Цвета в просъница чуваше ударите на клепалото, наставническия, спокоен глас на отец Дамян — и всеки път се будеше, страхуваше се момичето й да не закъснее… Малко преди зазоряване Анастасия стана, облече вълнения фустан, плетената фланела, наметна големия шал от майка Евгения и излезе. В есенния следобед не беше успяла да види всичко от Плевен, трябваше да познае града сега, под светлината иа звезди и предчувствия. Къщите му — с пропукани, стари стени, одаите — с едно огнище и рогозка за съня на много деца… Зад прозорците гаснеха свещи, а наставницата вървеше бавно, питаше се колко години трябва да минат, за да има в одаите много светлина, легло и храна за всекиго. Колко години трябва да изтекат, докато хората съберат грошове за едно голямо училище с двайсет стаи! Всеки ден в него да се събират момичета и момчета, да се просвещават на български език, аритметика, история, учението за Бога и звездите, за луната и човешкото тяло. Вече толкова години Анастасия се плашеше от собствения си глас, криеше го в диплите на дрехите, под лепежите на стените, между листите на богоучението. Вярваше, че той е и в неизречените мечтания на други хиляди люде, които от сутрин до вечер мелят жито, по късни звезди зачеват деца и се молят за бъдещето им.