Принц на Хаоса [bg]

— Добре — отвърна тя. — В момента със сигурност не я заплашва нищо сериозно.

— Чудесно — каза Люк. — В такъв случай ще заповядам да ни сервират вечеря и ще запозная този симпатяга с последните събития в кралството.

— Люк — обадих се аз. — Струва ми се, че сега е моментът да се върна отново на погребението в Хаос.

— Колко време ще отсъстваш, Мърл?

— Не знам.

— Надявам се да се върнеш до сутринта.

— Аз също. А ако не успея?

— Струва ми се, че ще трябва да я потърся сам.

— Но преди това опитай да се свържеш с мен.

— Дадено. До скоро.

Обгърнах се с енергийно поле и напуснах Кашфа. Когато полето се разтвори отново, вече бях в покоите на Джърт в имението Сауал.

Протегнах се и се прозинах. Обиколих набързо стаята, за да се убедя, че съм сам. Свалих наметалото си и го хвърлих на леглото. Тръгнах отново насам-натам, докато си разкопчавах ризата.

Чакай малко! Какво беше това? И къде?

Направих няколко крачки заднишком. Никога не се бях застоявал в покоите на по-малкня си брат и все пак сигурно бих запомнил това странно усещане.

В единия ъгъл имаше кресло и масичка, а до тях гардероб от тъмно, почти черно дърво. Коленичих до креслото и се пресегнах над масичката. Усетих го отново. Там имаше път — вярно, не достатъчно осезаем, за да ме прехвърли някъде, но… Следователно…

Мръднах вдясно и отворих гардероба. Сигурно беше вътре, както би могло да се очаква. Интересно дали го бе създал наскоро? Трябва да си призная, че се почувствах малко странно, докато ровичках из покоите на брат си. От друга страна, дължах на Джърт сериозна част от неприятните изживявания в живота си. Няколко приятелски думи и още толкова спорни жеста едва ли можеха да разчистят сметките ни. Все още не можех да му се доверя. В края на краищата не беше никак изключено той да ми гласи някакъв капан. Реших да загърбя скрупулите си за сметка на здравия разум.

Отместих дрехите му встрани, за да разкрия входа. Тук усещането беше много по-силно. Едно внимателно опипване и вече знаех точното му място. Гмурнах се в него.

Налягането на дрехите зад мен също ми даде лек тласък. Като се прибави и фактът, че някой (Джърт?) си бе свършил работата при изравняването на нивата доста дърварски, нищо чудно, че пристигнах в другия край с ефектно пльосване по корем.

Слава Богу, че мястото, на което се озовах, не се оказа яма, запълнена с остри предмети, или варел с киселина. Да не говорим, че можеше да е и леговището на някой изгладнял звяр. Не. Беше чието и просто под, покрит със зелени плочки. Наоколо трепкаха пламъчетата на невероятно множество свещи.

Още преди да го погледна, вече бях сигурен, че ще са зелени.

И се оказах съвсем прав. Както и за доста други неща.

Обстановката беше почти като в храма на баща ми, със същия прозрачен глобус, който осигуряваше допълнителното осветление. Само дето този път до олтара имаше не портрет, а стъклен витраж, с доста зелено и малко червено по него.