Принц на Хаоса [bg]

Станах. Готвачът и двама от миячите погледнаха към нас.

— Трябва да те запозная с някого, Люк. Още сега.

— Защо не? — каза той и се надигна. — Къде е той?

— Хайде да се поразходим — предложих аз.

— Дадено.

Тръгнахме към вратата за прислугата.

— Значи независимо от това дали е участвала съзнателно, или просто е изиграла ролята на магическа бомба със закъснител, мамчето е преметнала татко, за да го накара да завладее Амбър и в края на краищата да промени света, така ли?

— Виж, не мисля, че той е бил света вода ненапита.

— Така е, но се чудя доколко са били изпипани плановете му — каза Люк замислено. — Това е най-ободряваща новина от цял месец насам.

Излязохме на една покрита алея, която вървеше успоредно със стената на двореца. Люк спря, огледа се и попита:

— Къде е той?

— Не е тук — казах аз. — Просто си търсех предлог, за да те измъкна без наоколо да има свидетели, които да кажат, че съм отвлякъл краля.

— Къде отиваме, Мерлин? — попита Джърт, тъкмо когато бях успял да призова с помощта на Колелцето спирала, която обединяваше шестнайсет различни енергиен източника.

Вече я бях използвал, за да пристигна тук от Амбър, макар че тогава бях разчитал само на няколко бегли детайла, а не на завършен образ. Проблемът беше, че сега трябваше да прехвърля трима души, при това на далеч по-сериозно разстояние.

— Имам една задачка за теб — казах аз.

Сякаш се гмурнахме в развилнял се калейдоскоп. Телата ни се разкривиха като в картина на кубист и след това си възвърнаха нормалните очертания, за да се появят до едно огромно дърво, чийто връх се губеше в гъстата мъгла. На десетина метра от нас бе паркиран червено-бял шевролет модел 57-а. От радиото се разнасяше „Деветте девици“ на Редбърн.

От задната седалка се надигна духът на Люк и зяпна оригинала си с широко отворени очи. Не бих казал, че Люк бе по-малко изненадан от срещата със своето копие.

— Здрасти — казах аз. — Запознайте се. Едва ли е нужно да ви представям един на друг. Имате доста общи неща.

Джърт пък зяпна Лабиринта.

— Издание на Лабиринта под редакцията на баща ми — подхвърлих аз.

— За това се сетих и сам — каза Джърт. — Въпросът е — какво правим тук?

— Просто ми хрумна нещо. Но се надявах, че Коруин ще е тук, за да мога да го обсъдя с него.

— Той се върна за малко и после пак отпраши на някъде — обясни Люк Втори, чул забележката ми.

— Не спомена ли къде отива, или поне кога ще се върне?

— Не

— По дяволите! Нещо, което споменахме в разговора си в Кашфа, ме наведе на мисълта, че вие двамата бихте могли да си смените местата за известно време, стига да успеем да придумаме Лабиринта.

Люк, когото реших да продължа да наричам така в присъствието на неговия дух, грейна като двайсет и четири каратов диамант. Сметнах, че ще е подходящо да се обръщам към двойника е „Риналдо“, за да върви по-леко разговорът.