Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— И какво я предизвиква? — попита Клара. Признах, че е свързано със семейството ми.
— Сега знам без капчица съмнение, че не ме обичат — тъжно казах аз. — Не че не съм го подозирала през цялото време — знаех го и точно затова непрекъснато се вбесявах. Но сега, като направих преглед на миналото си, аз вече не мога да се сърдя така, както някога. Затова не знам какво да правя.
Клара ме изгледа критично, като отдръпна назад глава, за да ме измери цялата.
— Какво има да се прави? — каза тя. — Ти си свършила работата и си открила, че не те обичат. Ами добре! Не виждам какъв проблем има.
Нехайният й тон ме раздразни. Бях очаквала ако не съчувствие, то поне разбиране и интелигентен коментар.
— Проблемът — казах аз троснато, като едва не се разплаках, — е, че съвсем се задъних. Знам, че трябва да навляза по-дълбоко, отколкото досега, но не мога. Единствената ми мисъл е, че те не ме харесват, а аз ги обичах.
— Чакай, чакай. Не ми ли каза, че си ги мразела? Съвсем ясно си спомням…
— Да, казах го наистина, но тогава, когато го казах, не знаех какво говоря. Аз наистина ги обичах, включително и братята ми. По-късно се научих да ги ненавиждам, но това беше много по-късно. Не като дете. Като дете исках да ми обръщат внимание и да си играят с мен.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Клара, като кимна. — Хайде да поседнем да го обсъдим.
Отново седнахме на дънера.
— Доколкото виждам, твоят проблем се дължи на обещанието, което си направила като дете. Дала си обещание като дете нали, Тайша? — попита тя, като ме гледаше право в очите.
— Не помня да съм давала някакви обещания — казах искрено аз.
С дружелюбен тон Клара предположи, че може би не си спомням, защото съм била съвсем малка, когато съм го направила, или защото то е било по-скоро чувство, отколкото същинско обещание, заявено с думи. Клара ми обясни, че като деца ние често се заклеваме и после се оказваме обвързани от тези клетви дори когато вече не си спомняме, че сме ги правили.
— Подобни импулсивни заричания могат да ни костват свободата — каза Клара. — Понякога сме обвързани от нелепи детски обричания или клетви в неумираща, вечна любов.
Тя каза, че в живота на всеки, особено в ранното детство, има моменти, когато така отчаяно сме искали нещо, че автоматично сме фиксирали над него пълното си намерение, което, веднъж фиксирано, си остава на място, докато не се изпълни желанието ни. Тя поясни, че клетвите, заричанията и обещанията обвързват нашето намерение, така че оттогава нататък нашите действия, чувства и мисли постоянно се насочват към изпълнение или поддържане на тези обети, независимо дали си спомняме, че сме ги правили или не.
Тя ме посъветва в течение на прегледа си да обърна внимание на всички обещания, които съм давала през живота си, особено онези, направени прибързано, от невежество или погрешна преценка. Защото не изтегля ли от тях съзнателно намерението си, то никога няма да успее да се изразява свободно в настоящето.
Опитах се да обмисля това, което ми казваше, но в ума ми беше пълна каша. Внезапно си спомних една сцена от ранното ми детство. Трябва да съм била на шест години. Искаше ми се майка ми да ме гушне в скута си, но тя ме отблъсна, като ми каза, че вече съм голяма за гушкане, и ми нареди да отида да си разтребя стаята. Въпреки това по-малкият от двамата ми братя, който беше четири години по-голям от мен и любимецът на майка ми, вечно се гушкаше в нея. Тогава се заклех, че никога повече няма да ги обичам или да се сближавам с никого от тях. И от този ден нататьк, изглежда, бях спазвала обещанието си, като винаги странях от тях.
— Ако е вярно, че те не са те обичали — каза Клара, — значи съдбата ти е била да не бъдеш обичана от семейството си. Приеми я! Освен това, има ли някакво значение сега дали са те обичали или не?
Все пак още имаше значение, но не го казах на Клара.
— Аз също имах проблем, доста подобен на твоя — продължи Клара. — Винаги съм се чувствала без приятели, бях дебело, жалко момиче, обаче чрез прегледа открих, че майка ми умишлено ме е тъпчела още от деня, в който съм се родила. Тя явно е съобразила, че едно дебело, грозновато момиче никога няма да напусне къщата, а тя е искала да остана като нейна прислужница цял живот.
Ужасих се. За първи път Клара ми разкриваше нещо от миналото си.
— Тогава отидох за съвет във връзка с този проблем при моя учител, който определено е най-великият учител, какъвто човек изобщо може да има — продължи тя. — И той ми каза: „Клара, съчувствам ти, но ти само си губиш времето, защото тогава си е било тогава; сега е сега. А сега имаш време единствено за свобода.“