Магията на Волкхавар

— Това е вятърът, не наостряй уши.

Но лисицата излая отново и жената се заслуша.

— Барбаят! — викаше вятърът с тънък, болезнен, мъченически глас. — Барбаят, пусни ме да вляза.

Барбаят, сивата жена, стана и отиде до кръглата врата.

— Кой е там? — попита, очите й бяха като кремъци — толкова остри, че можеха да те порежат.

— Познаваш ме, Барбаят. Веднъж ти ме потърси. Беше ми майка. Пи от кръвта ми. Стените ти са твърде дебели. Не мога да вляза. Пусни ме, защото иначе вятърът ще ме издуха от този свят.

— Един момент — отговори магьосницата. Взе в шепата си бяла глина и нарисува на пода фигура, древна като земята. После отвори вратата.

Помете я вихър от пара с цвета на луната. Фигурата от глина бързо го хвана и го задържа. Магьосницата затвори вратата.

— Сега си на сигурно място — каза тя, — докато си в магическата рисунка на пода. Тя ще ти даде глас. Ще е по-добре да говориш с нейния глас, отколкото с хриптенето на вятъра. Сега ми кажи коя си.

Вихърът се успокои. Душата на Шайна се извиси като бял стълб. Магьосницата я позна.

— Нещо липсва — отбеляза Барбаят.

— Нишката, която ме свързваше с тялото, е скъсана — отговори душата на Шайна с глас, който напомняше шумоленето на сухи листа. — Да ти кажа ли защо, Барбаят? Отидох в града и магьосникът ме улови с магията си като в капан, както е омагьосал и подчинил на волята си всички жители на Аркев. Виждах само едно лице. Забравих за живота си. Забравих коя съм. Тогава ме забеляза Волкхавар. Той ме преследваше по небето, по земята. Няма да ти разказвам за ужаса, който преживях. После ме остави да избягам. В селото не могли да събудят тялото ми и повикали свещеник. Той прегледал китката ми и открил следите от зъбите ти, Барбаят, Сива жено, по вената ми. Поставили ме на носилка от дъски и ме отнесли горе, на хълма. В червената светлина на фенерите свещеникът замахна с блестящия си меч и свали главата от плещите ми. Хвърлиха ме в студената земя сред цветята и ме покриха с пръст. Когато си отидоха, аз коленичих до гроба си и плаках. Аз съм мъртва. Мъртва, Барбаят, мъртва! Мъртва.

— Шайна — смръщи вежди магьосницата, — винаги съм те предупреждавала да бъдеш предпазлива с Волкхавар, да се връщаш навреме, да не позволяваш на никой да вижда раната на китката ти.

— Аз те моля за вода, а ти ми предлагаш праха от празния кладенец. Когато ти поискам храна, плесенясалите трохи от миналия месец ли ще ми поднесеш?

— Душа — изрече Барбаят, — много си силна. Ти си се вкопчила здраво в живота. Друг на твое място отдавна щеше да бъде пометен в другия свят. Какво мислиш, че мога да направя за теб?

— Наричаше ме дъщеря — промълви Шайна. — Аз те наричах майка. Спаси ме, майко. Помогни ми да остана на този свят.

— Дали животът или любовта те задържат още тук?

— И двете. Видях го в Аркев. Повиках го. Но духът му не отговори на моя, както ти ми обеща.

— Може би съм те подвела малко — сведе поглед магьосницата. — Но сега ще ти кажа. Въпреки уменията на магьосниците едно тяло не може да живее без душата си. Това е така. Дисаел не хвърля сянка. Това ме озадачи, защото който няма сянка, общо взето, няма и душа. Някой е взел душата му като отплата или по друга причина. Първо не бях сигурна. Трябва да ти се извиня, задето насърчих мечтата ти. Но погледнах в кристала и видях. Душите на Дисаел и на другите артисти са пленени в стомаха на черния бог на Волкхавар. Името му дори аз, ти виждаш това, не смея да произнеса. Един ден магьосникът ще се измори да играе с куклите си и ще разруши телата им. Нищо няма да остане от тях. Ти, бедна девойко, си успяла да запазиш поне най-ценната част от себе си. Можеш да се променяш, но няма да се загубиш. Душата на Дисаел е завинаги омагьосана. Окована е във вериги, сляпа, глуха, без съзнание и чувствителност. Неспособен е да харесва и обича. Дори ти, смела и упорита, не можеш да го спасиш. Когато разбрах съдбата на младия мъж, мислех, че ще опиташ само веднъж и ще се откажеш, и така ще оцелееш. Мислех, че ще отидеш при него и след като не получиш отговор, ще се натъжиш и отчаеш. После щеше да го преодолееш, защото си горда. Може би след това щеше да ме потърсиш за магии за утеха. И ако беше дошла, щеше да получиш сила, радост, нов любим… И свобода. Но в твоето сърце звезда изгрява само веднъж. Влюбваш се само веднъж и завинаги. Остави ветровете от другия свят да те отвеят. Така ще бъде по-добре. Очаква те райско място. Без болка, без борба и разбити сърца. Няма смисъл да умуваш. Никога няма да можеш да си с него. Душата на Дисаел е мъртва.