Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
Не знаеше колко време се бе борила да се откъсне от кошмара, да види пътя. Най-накрая, попаднала във вихър от черни пера, се понесе към земята.
Попадна в девствена гора. Лежеше като роса по земята. Ураганът от соколи беше отминал.
Гората беше хладна и мрачна. Долавяше шума на бързи поточета и гласовете на малки птички. Заплахата още съществуваше. Преследваше я. В ушите й още звучеше острият далечен писък.
Душата на Шайна се надигна от тревата. Мяташе се от дърво на дърво като бял шепот в сянката. Пред нея ромолеше поток. Ловецът бе близо, чувстваше го.
Тогава песента на птиците замлъкна. Листата спряха да шумолят, сякаш застинаха по клоните.
Шайна погледна назад, през рамото на душата си.
Не видя нищо, но усещаше присъствието му.
Движеше се бързо, по-бързо от лизването на езика на гущер. Дърветата тичаха покрай нея в противоположна посока, към това, което я преследваше. Нов звук замени старите.
Предателски тътен. Под нозете й, до стволовете на дърветата. Копитата на коне удряха в земята като камъни.
Шайна се издигна нагоре, над последните клони и несъзнателно погледна небето.
Беше чисто, но по назъбените краища на небосвода безчислено множество от черни соколи като малки черни облаци или черни искрящи звезди затъмняваха деня, както светлите звезди осветяват небето нощем. Сега не я доближиха, само обикаляха по края на небето, викаха се един друг, крещяха нещо на нея, насочваха я. Умните преследвачи на магьосника.
Уравновеси полета си в синьото небе погледна назад още веднъж.
И докато гледаше, от балдахина на гората, от шумната експлозия на листа и счупени клони като голяма опасна риба, изскачаща от океана, във въздуха се вряза блестящата черна колесница на магьосника.
Шест черни коня я теглеха, носени от орлови крила. Диаманти обагряха ноздрите им и пръски от пареща кръв хвърчаха от устите им. Над тях се размахваха два бронзови камшика с опашки от змии. Държаха ги ръце с черни нокти. В колесницата стоеше мъж в лилаво с глава на вълк.
Гледката беше ужасна. По-ужасна, отколкото могат да опишат думите, защото думите мамят и премълчават нещата, както правят хората.
Главата на вълка се хилеше. Зъбите му бяха остри и жълти.
Живите камшици плющяха в ръцете на мъжа. Конете фучаха, изпод колелата хвърчаха искри. Шайна продължаваше да лети.
Защо? Нима вярваше, че може да избегне жестокия си край? Не. Летеше, защото беше доведена до този краен безумен ужас, при който летиш само защото нямаш сили повече да мислиш, да разсъждаваш, защото иначе разсъдъкът ти би казал: „Спри, загубена си.“
Волкхавар беше безмилостно жесток. Продължаваше да получава наслада от човешкия страх. Преследваше душата на девойката по слънчевите поляни, а зад него остана Аркев. Високомерният Аркев скоро щеше да стане негов и на бога му, но сега спеше и сънуваше сънищата, които му беше заръчал. Постепенно слънцето достигна хоризонта на запад и небето се покри със сенки.
— Ето, молецо, сега виждаш, че не си заслужава да се навърташ около лампата ми. Не и около моята, девойко молец. Не и около моята.
Хълма над селото първа изкачи жена.
Зад нея вървеше девствено момиче. Отзад се редяха една след друга жени и момичета. Всяка жена носеше фенер, а момичетата — китки бели цветя, откъснати в полето. Бяха тихи. След тях вървеше свещеникът.
Той размахваше сребърно кандило, донесено специално от Кост. От него се носеше приятен аромат. Докато вървеше, свещеникът четеше молитви, лицето му беше като втвърден восък. Носеше и меч.
Последни крачеха мъжете. В ръцете си държаха восъчни свещи. Водеха три кози, вързани с въже, и носеха нещо неподвижно и леко на няколко дървени дъски, прикрепени заедно.
Всеки знаеше добре какво трябва да прави. Свещеникът ги бе подготвял целия ден, докато тялото на робинята лежеше спокойно като кукла на улицата в центъра на кръг от запалени фенери, забити здраво в земята. Между зъбите й беше пъхнато парче сребро да я задържи, ако пътуващият демон, в който се бе превърнала, внезапно се върне.
Целият ден старият Аш, сив и умислен, седеше на един камък на улицата, прегърнал коленете си, и проклинаше късмета си. Мъртва тишина се бе надвесила над селото, а под залеза планините изглеждаха като измити с кръв.