Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
Отдавна беше минало полунощ и младата луна яздеше по небето. По хълмовете нямаше дори и полъх на вятър.
Стигнаха до гробището и го подминаха, защото тялото на робинята, обитавано от зли сили, не можеше да лежи в свещената земя.
Минаха между надгробните камъни и стигнаха до едно безплодно място сред скалите, където рядко идваше човек. Обиколиха го три пъти надясно и три пъти наляво. Жените изрекоха думите, на които ги беше научил свещеникът. Фенерите осветяваха очите им.
Двама мъже излязоха напред и започнаха да копаят твърдата земя. Скоро зейна голяма дупка. Момичетата хвърлиха китките си в нея и тя се покри с бели цветчета, като да беше посипана със сняг.
Колесницата на Волкхавар — илюзия, реалност, магия — зави покрай луната и отново подгони сребърната си плячка на запад и на юг, както през цялата виолетова вечер и студените часове на нощта. Играеше старата игра на котка и мишки.
Дали душата на Шайна все още мислеше? Дали помнеше коя е? Да, нещичко помнеше. Дори и в този късен час правеше безнадеждни опити да се върне в тялото си.
Волкхавар знаеше това. Най-накрая щеше да сложи край на живота на Шайна. Ще й позволи да се върне, да се промъкне през покрива или стената отново в тялото си. Тогава щеше да разруши тялото и душата заедно. Робинята ще бъде най-новата жертва в името на гения му, пренебрегнатия бог на Аркев, Такерна — Сован Тованацит.
Постепенно, километър след километър, й позволи да се доближи до къщата си. Душите не можеха да чувстват умора, но той знаеше, че душата на Шайна издъхва. Захили се с безмълвната си уста.
Тогава видя светлините на хълма, червени като рубини.
Беше бърз, както винаги. Откакто имаше власт, беше научил ритуалите за много окултни служби, независимо дали да се избавиш от тъмнината или да я предизвикаш. Веднага разбра за какво са се събрали всичките тези хора долу на хълма и чие тяло заравят. Нека да върви малкият молец. Нека да отиде и да гледа. Някой друг вършеше работата на магьосника.
Може би мразеше Шайна, чието име не знаеше и не му трябваше да знае. Тя обичаше Дисаел и го беше проследила, него — една от играчките на магьосника, неговата собственост. Беше дръзнала да пожелае принадлежност на Волкхавар. Сега той стоеше в небето, невидим, покрит с черната си омраза, и когато се нагледа, подигравайки се, полетя обратно към по-важната си работа, която трябваше да свърши в града.
Сякаш мрежа се вдигна от робинята, сякаш внезапно се разкъсаха оловните й окови.
Изведнъж се оказа освободена от него, освободена от терора и мощта му. Свободна да мисли и чувства. Голяма сянка, гладна и враждебна като нощта, се беше свлякла от нея и я остави изтощена, влудена, но невредима.
За момент беше безмерно благодарна, но после я налегна съмнение: защо я беше пощадил?
Тогава отново я обзе паника, но не като първата. Видя ужасна яма, приготвена за гроб, и усети мириса на разкопана пръст. Всичко друго, минало или очаквано, бе забравено.
Почувства привличане, остра болка, истинската болка от магическата нишка, гърчеща се около нея и стенеща, макар и без звук. Спускаше се объркана, както при предишното си завръщане. Насочи се към къщата на стария Аш, въпреки че на хълма една светлина й викаше: „Остани тук, Шайна, остани!“
Тогава наистина чу нещо — стенание, виене, оплакване. То се издигаше от селото, от къщите там, особено от къщата на господаря й. Погледна надолу през гредите на покрива, през плочата към пространството под прага, а там лежеше нещо безформено и бледо. То виеше и викаше, предупреждаваше за бедствие и смърт, което само тя изглежда можеше да чуе.
В селото не се виждаше нито една светлина, всички къщи бяха празни. Внезапно забеляза, че дори момичешкото й тяло беше изчезнало. В съзнанието й отново нещо изпищя и я повлече агонизираща към хълма.
Отиде там. Желанията й нямаха значение, въртеше се като светлина от фенер и усещаше почти същия пушек като на панаира в Аркев.
„Шайна, аз съм тук, тук! Ти ме предаде. Аз съм твоето съществуване и твоят живот, както ти моето. Но ти ме напусна. И виж какво направиха с мен. О, погледни надолу и виж! Това е по твоя вина.“
Шайна замръзна във въздуха. Не можеше да се обърне настрани. Като майка, която гледа как пронизват детето й с копие, докато войниците я държат пленена. Шайна, заключена в прегръдките на нощта, трябваше да види и да разбере всичко.
Душите не могат да викат, душите не могат да раздират телата си с нокти или да се дърпат от ръцете на мъжете с прозрачните си ръце. Душите не могат да умират, не могат да плачат. Ако кажехте на Шайна тези неща, тя би ги отрекла.