Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
Волк Волкхавар също беше застинал неподвижно. Седеше в златния стол на Херцога и чакаше като котка пред миша дупка. Тогава я забеляза, както преди, макар да не си даваше вид. Дисаел отново имаше сянка. Сребърна сянка, която не приличаше на него.
Волк присви очи. Устните му се разтеглиха в усмивка.
— Преди време — каза той високо и меко — една млада магьосница, няма да споменавам името й, защото или не го знам, или то няма значение, срещнала млад мъж и си казала: „Харесвам го. Ще го последвам.“ Но тъй като не била обикновена девойка, а магьосница, тя не изминала пътя със здравите си и тънки крака, с дългата си коса, прибрана под забрадка, и с вързопче на гърба си. Не. Тя направила магия на душата си и я освободила от тялото. Душата й полетяла след него. Въртяла се наоколо му като молец около лампа. — Зад Дисаел сребърната сянка се вкамени и лекичко потрепери. Усмивката на Волк се разшири. — Изглежда, че въпреки целия си ум младата жена не знаела колко ярко свети неопетнената й девическа душа и колко приятен е мирисът й. Никой не я предупредил: „Бъди внимателна, някой може би има набито око за такива сияния и нос за аромата им.“ Никой не я предупредил, че трябва да се върне в дома си преди зазоряване, защото иначе хората ще забележат мъртвото й тяло. Или може би интелигентната, но зле информирана девойка живее сама? Разбира ли тогава, че само едно щракване с пръсти може да разкъса магическата нишка, която свързва тялото с душата й? — Волкхавар се изправи и премина през стаята, като щракаше с ужасните си пръсти, за да подчертае думите си.
Ослепителният блясък на въздуха изведнъж се размърда, мина през най-близкия прозорец и изчезна.
Волк се захили и застана на прага. Вдигна ръце — това бяха криле. Вдигна глава — това беше глава на птица с крив клюн. Превърна се в сокол и излетя във въздуха с подигравателен писък. Погледна слънцето и се понесе след въздушната си плячка, воден от аромата й. Плячката бе душата на Шайна. Керник я последва, както мъжете оставят настрана важните дела замалко и излизат навън да се отморят приятно. Утрото, което започна с магия и объркване в Аркев, в селото на стария Аш настъпи както обикновено. Или поне така изглеждаше.
Жените отидоха за вода при кладенците, заемаха се с готвенето, а мъжете с добитъка. Накладох огньове. Изрекоха ритуалните думи над тях. Тогава се случи първото странно нещо. Кой би могъл да сбърка гласа на жената на стария Аш, крещяща и ругаеща робинята си?
Младият Аш, все още трезвен, беше отишъл да види козите. Старият Аш отиде още призори за реже дърва до потока. Жена му слезе по стълбите на долния етаж и се огледа за слугинята. Тя трябваше да носи вода, да кладе огъня, да приготвя овесената каша, но вместо това я видя все още да лежи по гръб до незапаленото огнище.
— Ставай, прокълната мързеливке! Събуди се! — викаше старата жена на Аш, но робинята не помръдна. Господарката й коленичи и я разтърси силно. Повдигна клепачите й и надникна в двете й очи. После изля върху лицето й водата от каната. След това гласът й се издигна невероятно високо, което учуди дори тези, които я познаваха добре. Както се оказа по-късно, тази паника не бе оставила буден в селото нито човек, нито животно, дори казаха, че покойниците, погребани в гробището на хълма, се преобърнали в гробовете си. Само слугинята продължаваше да лежи безчувствена върху леглото си от парцали с отпуснати ръце и затворени очи. Дори не изстена.
Свещеникът от Кост тъкмо похапваше прясно изпечен хляб в къщата на Микли, когато вълнението достигна кресчендо.
— Кой може да е това? — попита той.
— Жената на стария Аш — отговори Микли. — Гълчи за нещо робинята си.
След няколко секунди глъчката придоби нов оттенък — на тъга.
Хората наизлизаха на улицата, там бе застанала жената на стария Аш, биеше се в гърдите, вдигнала негодуващо глава към боговете в небето.
— О! — пищеше тя. — Робинята е болна. Всичката храна, която й давах, и парите, дето Аш ги плати за нея, сега отидоха на вятъра. О, божичко!
Свещеникът също излезе на улицата. Малката тълпа се отдръпна почтително и му направи път. Той доближи жената на стария Аш и втренчи поглед в нея, докато тя спря да се вайка.
— Къде е съпругът ти? — попита свещеникът.
— Реже дърва до потока, бог да го пази.
— А какъв е проблемът с робинята?
— Болна е, отче — отговори жената. — Проклета да е.
— От какво е болна? — любопитстваше свещеникът.
— Не знам със сигурност. Друг път не е била болна от това. Не е треска, но лежи и не мърда, дори когато я разтърсвам.