Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
— Ще свикам свещениците — отговори Херцогът, — ще им обясня вашето желание и ще поискам мнението им.
— Благодари на бога, Уоана, че твоят годеник е също набожен — обърна се към дъщеря си Херцогинята.
Скоро бяха свикани свещениците — на храма на слънцето в червени и златни одежди и на храма на звездите, облечени в синьо и сребърно. Дойдоха и белите, забулени монахини на луната. Те се поклониха на Херцога и той им отвърна също с поклон. Поклониха се и на Волкхавар. Той само кимна снизходително.
Говориха Херцогът, най-висшият свещеник от храма на слънцето и Волкхавар.
Скоро след това се разотидоха.
Над тях небето бе тъмносиньо. Голям светещ облак закриваше слънцето. По обяд колесницата на бога спря на най-високото златно кубе на храма. Облакът я забули. Постепенно той загуби блясъка си. Може би се задаваше буря.
Този ден залязващото слънце покри хоризонта с мътен тъмночервен пламък.
Странно пеене се носеше в Аркев. Свещеници с черни наметала минаваха по широките улици, по площада, по една тясна уличка към старинна гробница. Никой не знаеше откъде дойдоха. Може би от храма на слънцето и бяха облечени така, за да почетат този, в чиято гробница отиваха? Или може би бяха част от кортежа на господаря Волкхавар? От кадилниците им от тъмносин метал се носеше дим от тамян като дъх на дракон. Музиката им беше различна, всяваше страх и призоваваше нощта.
Небето беше натежало от облаци, звездите се бяха скрили, луната също. Черните свещеници стигнаха закътаната полянка, после тръгнаха обратно. Вървяха отново по тясната уличка и черните им наметала хвърляха сенки по стените. Кандилата продължаваха да димят. В средата на шествието носеха нещо.
Кучетата бягаха от пътя им, котките и плъховете бързаха да се скрият в къщите. Славеите по крайпътните дървета забравиха песента си. Хората не напускаха домовете си, докато черната процесия не премина през града. Не смееха дори да наблюдават шествието през прозорците.
Вратите на храма на слънцето бяха широко отворени. Свещите бяха запалени.
Свещениците се изкачиха по бронзовите стълби, украсени с перли, прекрачиха прага на светата обител. Нощта ги последва и светлината в златната зала намаля. Слънчевите дискове с яркожълти лъчи и огньовете загаснаха.
Свещениците на идола — демоните-любимци на Волкхавар — го поставиха в малка ниша. Беше му отредено скромно място, вляво от големите метални украси на слънцето, почти скрит. Но от неговото място продължаваше да се разнася тъмнина като среднощното вълнение на спокойни води от хвърлен в тях камък. В храма стана студено.
Свещениците на слънцето се приближиха. Те се поклониха и поздравиха Сован Тованацит, когото сега наричаха Такерна, черния бог. Бяха внимателни. Но само това. И когато приключи краткият ритуал, побързаха да се заемат отново със задълженията си. Искаха да се върнат към светлината и топлината, която сега им се стори недостатъчна в тяхното убежище.
Тази нощ Уоана не можа да заспи. Бяха й казали, че венчавката ще се състои след три дни. В храма на слънцето тя и господарят Волкхавар щяха да бъдат невъзвратимо свързани пред боговете. Страхът й нямаше предел. Не намираше отговор на смразяващите душата й протести. Обмисляше бягство, но й се струваше безсмислено. Войниците и стражите на баща й бяха навсякъде. Те щяха да я спрат или дори Волкхавар можеше да тръгне след нея. И тогава… Осъзнаваше силата му. Изглежда всеки чувстваше това, но никой не се противопоставяше. Омагьосаното градче Аркев разбираше под какво тегло се намира, но се боеше да се бори.
Часовете на мрачната, безлунна нощ, отброявани от камбаните на храмовете, се сториха безкрайни на херцогската дъщеря.
Тя се изправи и пристъпи вяло до прозореца. Отвори го и погледна навън. Тъмнина бе забулила целия град. Нямаше как да избяга. Невидима игла бодна Уоана и тя дойде на себе си.
— Миц, Миц, върни се у дома! — извика за стотен път, но без надежда.
И тогава като по чудо видя две зелени искри да разкъсват мрака. Слабо лъскаво тяло се затича от покрив на покрив с тънките си и подвижни лапи и скочи на перваза.
— Миц! О, Миц! — заплака Уоана, прегърна котката си и я покри с целувки и сълзи.
Миц обаче не отговори както преди, когато се гушеше в господарката си и мъркаше. Сега тя изглеждаше скована в прегръдките на принцесата и козината й настръхна.
— Миц, толкова се радвам, че пак си тук! Толкова се радвам! Гладна ли си? Тук имам малко млекце, можеш да го изпиеш. Не смея да поискам друго в този късен час. Бих ти взела нещо, но се страхувам да не го срещна, ако изляза от стаята си. Миц, Миц! — Гласът й заседна в гърлото. — Той е толкова страшен! Ти също се боиш от него, нали, Миц? Затова не искаше да се върнеш при мен и сега се държиш толкова студено.