Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Твоето предположение ме оскърбява, стопанино, дълбоко ме оскърбява — каза Тресилиан. — Аз не бих искал Еми изобщо вече да мисли за мен. Единственото, което желая, е да я върна на баща й и с това ще се приключи всичко, което имам да върша в Европа, а може би и в света.
— Много по-мъдро би било да изпиете чаша херес и да я забравите, така поне мисля аз — каза стопанинът. — Но двайсет и пет годишният и петдесетгодишният гледат на тия работи с различни очи, още повече когато едните очи са разположени в черепа на млад джентълмен, а другите — в черепа на стар кръчмар. Жал ми е за вас, мистър Тресилиан, но не виждам как мога да ви помогна.
— Ето как, стопанино — отвърна Тресилиан. — Следи всичко, което става в замъка. За тебе ще е лесно да вършиш това, без да събуждаш подозрения, защото няма новина, която да не стига до кръчмарската пейка. И ме уведомявай, ако обичаш, за всичко писмено и само чрез човека, който ще ти покаже като условен знак този пръстен. Погледни го — той е скъп и аз с удоволствие ще ти го подаря.
— Не, сър — категорично възрази стопанинът, — не искам никакво възнаграждение. Струва ми се обаче неразумно, след като съм си спечелил добро име, да се забърквам в такава загадъчна и опасна работа. Нямам никакъв интерес от това.
— За теб и за всеки баща, който би искал да спаси дъщеря си от уловките на позора, греха и злочестието, нищо друго на тоя свят не може да представлява по-голям интерес.
— Да, сър, доблестни думи са това — съгласи се стопанинът. — Най-искрено ми е жал за този щедър стар джентълмен, който с гостоприемство си е пропилял цялото състояние, за да поддържа честта на страната, а сега дъщеря му, вместо да му бъде опора на стари години, е отнесена от такава хищна акула като Варни. И макар че в случая вие постъпвате безразсъдно, съгласен съм да ви стана спътник в лудостта и Да ви помогна в благородното усилие да върнете детето на добрия човек, стига моите сведения да ви свършат някаква работа. А понеже ще ви служа вярно, моля ви и вие да бъдете верен към мен и да пазите тайната ми, защото славата на „Черната мечка“ ще пострада, ако започнат да говорят, че „мечкарят“ се е забъркал в такива работи. Варни има достатъчно влияние над съдиите, за да смъкне лесно прекрасната ми емблема от дирека, на който тя така достойно се люлее, да ми отнеме позволителното и да ме разори напълно — от тавана до избата.
— Не се съмнявай, че мога да пазя тайна, стопанино — каза Тресилиан. — Аз никога няма да забравя голямата услуга, която ми правиш, и опасността, на която се излагаш. Запомни, че този пръстен е сигурен знак от мен. А сега — сбогом! Ти сам ме посъветва мъдро да не се бавя повече тук.
— Тогава вървете след мен, сър — каза ханджията, — но стъпвайте леко, сякаш под краката ви има яйца, а не чамови дъски. Никой не трябва да узнае кога и как сте заминали.
Щом Тресилиан се приготви за път, стопанинът със закрития фенер в ръка го преведе през дълъг лабиринт от коридори до двора, а оттам — до една по-отдалечена конюшня, където предварително бе оставил коня му. Помогна му да закрепи за седлото малката си пътна чанта с предмети от първа необходимост, отвори една задна вратичка, ръкува се сърдечно с нето и с повторното обещание, че ще наблюдава внимателно какво става в Къмнър хол, отпрати госта да поеме самотното си пътешествие.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Край пътя той колиба си избра,
която никои друг не пожела.
Гори огнище, чука той върти
и наковалнята от звън ехти.
Искри летят и бързо той снове,
додето коня сръчно подкове.