Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— И сигурно се е възпротивил на вашата любов — заключи стопанинът. — Така става в подобни случаи, тъй трябва да е станало и с вас, ако съдя по тежката въздишка, която току-що изпуснахте.
— Не, стопанино, лъжеш се. Този път беше различно. Моята любов бе благосклонно одобрена от благородния сър Хю Робсарт, но дъщеря му остана равнодушна към нея.
— Значи, от двамата тя излезе по-опасният враг — каза ханджията. — Навярно любовта ви не е била достатъчно пламенна.
— Еми ми предлагаше своето уважение — продължи Тресилиан, — като не ми отнемаше надеждата, че един ден то може да се превърне в по-топло чувство. По настояване на баща й между нас бе сключен дори брачен договор, но аз отстъпих пред горещата й молба церемонията да се отложи с една година. В това време се появи Ричард Варни. Възползувайки се от някакви далечни семейни връзки със сър Хю Робсарт, той започна да прекарва голяма част от времето си в негова компания, докато накрая почти заживя в семейството.
— И това не е могло да предвещава нищо добро за дома, удостоен от неговото присъствие — каза Гозлинг.
— Кълна се в разпятието — не! — отвърна Тресилиан. — След появяването му започнаха да стават най-различни недоразумения и злополучия, и то така странно, че и досега ми е трудно да си обясня как те успяха да се вмъкнат постепенно в едно тъй щастливо доскоро семейство. Отначало Еми Робсарт посрещаше вниманието на Варни с равнодушие, с каквото най-често се приема обикновената любезност. След това настъпи период, когато тя, струва ми се, гледаше на него с неприязън и дори с отвращение. Постепенно обаче помежду им възникна някаква много странна близост. Варни изостави маниерността и галантността, с които се отличаваха първоначалните му опити за сближение, а Еми от своя страна престана да изразява зле скриваното отвращение, с което ги бе приемала. Между двамата се породи някаква интимност, някакво доверие, които никак не ми харесваха. Започнах да подозирам, че се срещат тайно, за да не ги стеснява нашето присъствие. По-късно взех да си припомням много подробности, които тогава не забелязвах (защото предполагах, че сърцето й е също така непорочно, както и ангелското й лице), които постепенно ме убедиха, че между тях е имало тайно съглашение. Впрочем не е нужно да ги изброявам, защото фактите говорят сами: тя избяга от бащиния си дом, по същото време изчезна и Варни, а днес я видях в ролята на негова любовница в дома на подлия му прислужник Фостър тъкмо когато Варни, загърнат в плащ, идваше да я посети през един таен вход на парка.
— Значи, това е причината за вашата разпра? Аз мисля, че е трябвало предварително да разберете дали красавицата наистина желае, пък и дали заслужава вашата намеса.
— Стопанино — отвърна Тресилиан, — моят баща — да, аз смятам сър Хю Робсарт за истински баща — седи затворен у дома си и се бори с мъката си или ако е успял вече малко да се съвземе, напразно се опитва, препускайки из полята, да прогони спомена за дъщеря си — спомен, който за него е непрекъснат извор на скръб. Аз не можах да се примиря с мисълта, че той ще живее в мъка и страдания, а Еми — в позор, и реших да я открия, като се надявах, че ще успея да я склоня да се върне. Сега вече я намерих и независимо дали намесата ми ще даде резултат, или не, взех решение да замина за Вирджиния.
— Не прибързвайте, драги господине — каза Джайлс Гозлинг, — и не се съкрушавайте само заради това, че жената — с две думи казано — си остава жена и сменя любовниците си като панделките си не за друго, а просто от каприз. Преди обаче да разчоплим този въпрос по-нататък, аз искам да ви попитам, какво ви наведе на съмнението, че именно това е мястото, където живее дамата, или по-точно — мястото, където е затворена?
— Второто действително е по-вярно, стопанино — отговори Тресилиан. — А що се отнася до въпроса ти, дойдох тук, защото знаех, че Варни владее по-голямата част от земите, които някога са били собственост на абингдънските монаси; а посещението на твоя племенник при стария му приятел Фостър ми даде възможност да се уверя, че подозренията ми са били основателни.
— А какви са по-нататъшните ви намерения, уважаеми господине? Прощавайте, че си позволявам волността да ви задам така недвусмислено въпроса.