Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
Улф отвори чекмеджето и извади двете снимки. Беше предупреден да не показва, че внимава да не оставя отпечатъци от пръстите си — полицията и без това вече разполагаше с неговите — и той се справи добре. Подаде ми снимките съвсем естествено, а аз ги поднесох на Ванс.
— Казвала се е Елинър Деново, когато са правени тези снимки, но само година-две преди това името й е било Карлота Вон, така че би трябвало да я познавате.
Ванс също държеше снимките естествено. Остави чашата си, взе по една във всяка ръка и ги разгледа — първо тази във фас, после — другата в профил.
— Какво от това? Разбира се, че я познавам. — Ванс остави снимките на масичката. — Не отричам, че познавах една жена на име Карлота Вон! — Той вдигна чашата си и отпи няколко глътки.
— Кога и къде я срещнахте за първи път?
— През пролетта на 1944. — Дикцията му се беше подобрила. Явно няколко глътки скоч с много вода му се отразиха добре. — Струва ми се че беше в края на март. Боже мой, минаха двайсет и три години.
— Къде? — Улф отвори бирата, но не си наля.
— Не помня. Сигурно е било на някакъв купон. Още нямах трийсет и доста обикалях.
— И я взехте на работа?
— Ами да.
— Плащахте ли й заплата?
Ванс отпи една глътка.
— Вижте — каза той. — Няма да си правя реклама. Както споменах, не бях навършил трийсет и момичетата не представляваха проблем. Изглежда моят стил им харесваше. Тази Карлота Вон доста хлътна по мен. Бизнесът ми не процъфтяваше особено, тя знаеше това — дявол да го вземе, всички го знаеха, искаше да ми помогне и беше умна. Затова я взех да ми помага. Не, не й плащах.
— Колко време продължи да помага?
— О, цяло лято. До есента. Шест, може би седем месеца.
— Защо напусна?
— Не съм я питал. Просто така.
— Струва ми се, че може да ми кажете повече, мистър Ванс. Не беше ли, защото забременя?
Ванс изтръска пепелта от пурата, залапа я, установи, че е изгаснала, взе кибрита от масичката, запали и дръпна. После погледна Улф, отвори уста и понечи да каже нещо, но се спря, посегна към бутилката, наля си скоч, взе чашата, отпи голяма глътка и пак погледна Улф.
— Да — отвърна той. — Щъркелът я беше навестил. Тя твърдеше така. Външно не личеше.
— Значи забременяла е от вас?
— Как ли не!
— Разбира се.
— Приказки! Тя беше истинска нимфоманка. И тя не знаеше с колко мъже е спала. Признавала го е. Пред мен.
Това показваше, ако изобщо имаше нужда да ни се показва, доколко невъзможно би било да докажем, че е бащата. Знаехме за трима души — Реймънд Торн, Бъртрам Макрей и Дороти Себър, които не биха се съгласили с него относно морала и поведението на Карлота Вон, а вероятно можехме да намерим и други, но цялото нещо щеше да се превърне в безплоден спор. Единият му фланг обаче оставаше разкрит. Как би могъл да отговори на въпроса защо Сайръс М. Джарет й е изпращал хиляда долара месечно до края на живота й? Според мен, почти сигурно щеше да каже, че няма представа. Улф вероятно беше стигнал до същото заключение. Той си беше налял бира и следеше спадащата пяна — разбира се, може би просто си мислеше, че Ванс си е послужил с клише, което все още се чувства като вулгаризъм. Обърна се към мен и попита:
— Виждаш ли някакъв смисъл да упорстваме?
Имаше предвид дали сме взели достатъчно отпечатъци.
— Не — отвърнах аз. Имах предвид, че ще ни стигнат.
Улф погледна чашата си. Пяната беше спаднала до нужното ниво. Отмести стола си назад, стана и излезе. Казах си за двайсети път, че мебелите трябва да се разместят, за да не се налага да заобикаля червеното кожено кресло всеки път, когато някой седи на него. За да си излезете по този начин, трябва да следвате права линия и да пристъпвате гордо.
Казах на Ванс:
— Така ви се пада. Пак си послужихте с клише.
— Няма ли да се върне?
— Разбира се, след като си тръгнете.
— Дявол да го вземе, можехте да ме попитате по телефона дали съм спал с нея — щях да ви кажа.
— Да. Помъчих се да му обясня това. Той смяташе, че въпросът е прекалено личен и не е за телефон. Освен това, обича да усложнява нещата и умира да слуша собствения си глас.
Ванс погледна чашата си, видя, че в нея остават два пръста, вдигна я и я пресуши.