Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Той извърна глава, за да избяга от страдалчески разширените й зеници; там и сега гореше оня тъмен огън, който все така силно разпалваше поотслабналите му с възрастта страсти. Но явно нещо бе се променила — у нея, не у него. Какво повече искаше? Красота й трябвало. По-красива обстановка от тая тук едва ли някой можеше да й предложи, защото тя сама си я създаде.
Нашумял през последните години по холовизията — неговите остроумни и забавни беседи из историята на човешките цивилизации бяха сред най-гледаните предавания, а съответно и сред най-добре платените — твърде продуктивен интелектуалец, той не жалеше банковата си сметка. Миранда пък не искаше да има в жилището му нещо, до което се е докосвала нейната предшественица, и двамата обзаведоха своето гнездо за любов точно по нейния вкус — свръхлуксозно и красиво. Романтичка! До завчера вилнееше на тоя диван, ненаситно изобретателна в любовните игри и твърде безогледна в изискванията си към него, забравяйки, че той е почти два пъти по-стар от нея, а сега изведнъж — разходки и звезди! Става ли се за три дни — толкова не бяха се виждали — романтичка?
Не й го каза, защото вече наистина щеше да я обиди. Основна повеля на днешното общество си оставаше взаимоуважението и пълното равенство между половете. Щом й е скимнало днес да бъде романтичка, нека си бъде, тя поне лесно сменяше настроенията си. Утре като й омръзне, пак ще си стане буйната праправнучка на индианския вожд — за каквато бе я обявил и в която роля тя бе си се харесала. Индианките били ли са романтички? Едва ли! Романтик ставаш, когато спиш на ей такъв диван, а не върху голата земя или върху бизонска кожа, пълна с бълхи. Ако някой от двамата е романтик, това всъщност е той. Защо иначе ще търси постоянно у днешните си познати чертите на жени от древните народи, които все още по юношески го привличаха? И не че си нямаше трезва, иронично дистанцирана преценка за миналото и хората в него, а защото му се струваше, че в ония слабоцивилизовани времена на мъжете все пак им е било по-лесно с техните жени.
— Защо мълчиш, защо не се защищаваш? — подкани го тя.
— От коя галактика искаш да е звездата, индианче мое? — потърси той едно шеговито помирение и погали дългите й черни коси, които обичаше, защото бяха естествено гъсти и естествено черни. Убеден бе, че я погали романтично.
Миранда се оживи в радостна готовност и той веднага обхвана раменете й, за да я привлече към себе си, но тя не разбра, че той искаше само да я прегърне романтично, та отново се задърпа. Улови лявата му ръка с един от ония внезапни и страстни пориви, които всеки път го очароваха, изви я и поднесе вътрешната част на хронометърната гривна към очите му.
— Ето виж се! Виж се какво представляваш! И адреналинът ти е в горната граница, и кръвното, и надбъбречната жлеза, и… всичко!
Той посъзерцава усмихнато миниатюрните индикатори на медицинската гривна. Тя не само носеше часовник с вградения в него компютър, но чрез пулса, чрез топлината, чрез биотоковете и кой знае по какъв още начин отчиташе постоянно основните ти физиологически параметри и при опасност за здравето тихичко сигнализираше, канейки те да потърсиш лекаря. Ако ти не го потърсиш, ще те потърси пък той, защото кодовият сигнал на вградения предавател отиваше едновременно в регистрационния компютър на най-близката поликлиника, който пък неумолимо издирваше адреса ти. В този свръххуманен век всеки човек получаваше задължително такава гривна, щом навършеше петдесет години.
— Но това е естествено. Има си хас точно пък надбъбречната ми жлеза да престане да работи, когато лежиш така върху мен.
Тя не прие и шегата му с жлезата, която подхранваше либидото у човека, днес не приемаше никакви шеги.
— Може и да е естествено, но не те искам такъв. За тебе любовта е само възстановяване на хормонния баланс. Човековед! Толкова да не знае какво става в душата на една жена! — поднесе му тя връхчето на показалеца си.
Той посегна към него и Миранда побърза да се изправи.
— Но какъв ме искаш? Кажи го, да се разберем човешки!
— То не става с искане, скъпи. — При краткотрайните им кавги Миранда винаги минаваше от „мили“ на „скъпи“, но сега го каза почти нежно. — То става с чувствуване.
Тя вървеше вече към вратата с някаква също нова и чужда на темперамента й походка: леко провлечена, себепоказващо се бавна, така пристъпваше наспала се котка, малко преди да се протегне. Явно му играеше някаква игра и той най-после се ядоса.