Конспирация за Короната

продумваше.

Ейдриън запита Майрън за емблемата, които тези хора носеха.

– Тази емблема принадлежи на древния орден на Серетските рицари

– тихо обясни монахът. – Сформиран преди осемстотин години от лорд

Дариус Серет, комуто патриарх Линнев възложил да намери изгубения

Наследник на Новрон. Счупената корона символизира разпадналата се

империя, която те искат да възстановят.

Най-накрая стигнаха до мястото, което Ейдриън определи като тяхна

крайна цел. Влязоха в кръгла зала, където невероятно висока врата обсеб-

ваше отсрещната стена. Изработена от камък, тя бе обгърната от блестящ

ред фини подобни на паяжина декорации, които изглеждаха органични.

Рамката й бе нашарена подобно жилките на листо или изтънчените фи-

лизи на увивните растения, като декорацията се простираше, дордето се

скрие от окото в сенките. От двете страни на вратата имаше керамични

109

Конспирация за Короната

обелиски, покрити с дълбоко гравирани в камъка руни. Между тях и вра-

тата в поставени на висок пиедестал мангали горяха сини пламъци.

Мъж седеше на повдигнат стол иззад шестфутово каменно бюро, ко-

ето беше майсторски украсено с различни форми виещи се линии. От

двете страни на масата горяха дебели колкото бъчва свещи. Те бяха два

пъти по-високи от човека, а по разтопения восък Ейдриън заключи, че

някога са били високи колкото вратата.

– Посетители – обяви водачът им и чиновникът, който до този мо-

мент бе зает да пише в масивна книга с черно перо, вдигна лице. Сивата

му брада висеше до пода. Прерязано дълбоко с бръчки, лицето му прили-

чаше на дънера на древно дърво.

– Имена? – запита чиновникът.

– Аз съм Олрик Брендън Есендън, син на Амрат Есендън, крал на

Меленгар и настоявам за аудиенция със затворника.

– Другите? – чиновникът посочи към останалите.

– Те са мои слуги; кралските защитници и моят свещеник.

Чиновникът стана от стола и се приведе напред, за да огледа по-об-

стойно всеки от отряда. Вглеждаше се в очите им последователно, преди

да седне отново. Потопи перото си и обърна на нова страница. След ня-

колко прекарани в драскотене мига, попита: – Защо искате да видите зат-

ворника? – зачака отговор с готова за писане ръка.

– Моята работа не те касае – отвърна царствено Олрик.

– Може би, но затворникът е моя отговорност и ако искаш да се за-

нимаваш с него, това ме касае. Трябва да знам целта ти или няма да раз-

реша посещение, крал или не.

Олрик погледа чиновника известно време, сетне омекна.

– Искам да му задам въпроси, отнасящи се до смъртта на баща ми.

Чиновникът обмисли чутото за секунда, сетне започна да драска с

перото си по страницата на огромната книга. Когато приключи, вдигна

глава и рече:

– Много добре. Можете да влезете в килията, но трябва да спазвате

правилата ни. Те са за ваша безопасност. Онзи, с когото искате да гово-