Куртоазни новели-ле

че под зловредното давление на други се е разделил със Елидюк. Той заточил [560] клеветниците му в чужбина, но чувствал, че не може мина, без своя най-добър васал, без Елидюк, и настоял той клетвата си да припомни [565] и да се върне да помогне на бедстващия вече крал. Когато Елидюк узнал, че кралят му го призовава, той почнал да се притеснява, [570] и смут усетил душегубен, защото бил безумно влюбен в девойката, а пък и тя споделяла му любовта. Необуздани чувства в тях [575] бушували, но те до грях не били стигнали: в целувки, в подаръци и във милувки намирали си утешение. Тя чувствала едно тежнение — [580] да бъде негова любима, без да допуска, че той има във собствения дом жена. „Защо дойдох във таз страна? — се питал тъжно той. — За зло ли [585] аз водих бой, търпях неволи? Тъй стана, че към дъщерята на краля тегли ми душата, а и тя влюбена е в мен. Сега се виждам задължен [590] да тръгна. За един от нас настъпи гибелният час… Пък и за двама ни… Без време васалският ми дълг зове ме: пред краля аз обет поех, [595] а пред жена си се заклех във вярност… Трябва да замина и то преди една година да съм изкарал в таз страна. Любимата си за жена [600] да взема? Всъщност няма как: религията този брак не би допуснала136. Не бива. Но пък душата ми се свива, като помисля за раздяла. [605] Да, Гилядон би ме разбрала, че съм в ужасно положение. Ще взема някакво решение, след като поговоря с нея. Тя сигурно добра идея [610] ще ми даде. На траен мир се радва дворът тук подир спечелените с мен воини. А моят крал през тези дни е във беда137… Туй значи, че [615] преди тоз срок да изтече, ще тръгна. Трябва да говоря с любимата си и ще сторя, щом и пред нея дадох клетва, каквото тя ме посъветва.“ [620]         И той пред краля се явил и му нещата обяснил: за доказателство му дал бележката от своя крал. Монархът много съжалявал, [625] че Елидюк си заминавал, предложил му да се откаже срещу земи и злато… Даже трезора си му предоставил и казал, че ще го направи [630] наследник на една третина от двора, ако не замине и продължи да служи тук. — За Бога! — рекъл Елидюк. — Аз моля ви да разберете, [635] че моят крал е днес в несрета и че на помощ се надява. Под клетва аз ви обещавам, че с рицарите си веднага ще дойда, ако се налага. [640]         Добрият крал се съгласил с тез доводи, благодарил на Елидюк, че вярно, с чест е служил в кралството до днес, възнаградил го най-богато [645] с коне, със кучета и злато, с коприни, за да се облича. Но Елидюк не го увличал разкошът, твърде скромен бил. Накрая с краля споделил, [650] че с неговата щерка иска да разговаря, като с близка. Повикал кралят свой придворен и му заръчал да отвори покоите на дъщеря му. [655] Девойката като че само туй чакала: тя го приела и в стаята си го въвела. Той й изложил най-напред тревогите си и съвет [660] от свойта мила пожелал. Ликът й мигом пребледнял и тя изгубила съзнание. А той изпаднал в отчаяние, едва сподавял свойте вопли, [665] целунал устните й топли, притиснал си я до сърцето и тъй я задържал, дордето любимата му се свестила, а после тихо рекъл: — Мила, [670] за Бога, чуйте ми молбата.