Электронная книга - «Куртоазни новели-ле». Краткое содержание книги:
Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция. В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.
че под зловредното давление
на други се е разделил
със Елидюк. Той заточил [560]
клеветниците му в чужбина,
но чувствал, че не може мина,
без своя най-добър васал,
без Елидюк, и настоял
той клетвата си да припомни [565]
и да се върне да помогне
на бедстващия вече крал.
Когато Елидюк узнал,
че кралят му го призовава,
той почнал да се притеснява, [570]
и смут усетил душегубен,
защото бил безумно влюбен
в девойката, а пък и тя
споделяла му любовта.
Необуздани чувства в тях [575]
бушували, но те до грях
не били стигнали: в целувки,
в подаръци и във милувки
намирали си утешение.
Тя чувствала едно тежнение — [580]
да бъде негова любима,
без да допуска, че той има
във собствения дом жена.
„Защо дойдох във таз страна? —
се питал тъжно той. — За зло ли [585]
аз водих бой, търпях неволи?
Тъй стана, че към дъщерята
на краля тегли ми душата,
а и тя влюбена е в мен.
Сега се виждам задължен [590]
да тръгна. За един от нас
настъпи гибелният час…
Пък и за двама ни… Без време
васалският ми дълг зове ме:
пред краля аз обет поех, [595]
а пред жена си се заклех
във вярност… Трябва да замина
и то преди една година
да съм изкарал в таз страна.
Любимата си за жена [600]
да взема? Всъщност няма как:
религията този брак
не би допуснала136. Не бива.
Но пък душата ми се свива,
като помисля за раздяла. [605]
Да, Гилядон би ме разбрала,
че съм в ужасно положение.
Ще взема някакво решение,
след като поговоря с нея.
Тя сигурно добра идея [610]
ще ми даде. На траен мир
се радва дворът тук подир
спечелените с мен воини.
А моят крал през тези дни
е във беда137… Туй значи, че [615]
преди тоз срок да изтече,
ще тръгна. Трябва да говоря
с любимата си и ще сторя,
щом и пред нея дадох клетва,
каквото тя ме посъветва.“ [620]
И той пред краля се явил
и му нещата обяснил:
за доказателство му дал
бележката от своя крал.
Монархът много съжалявал, [625]
че Елидюк си заминавал,
предложил му да се откаже
срещу земи и злато… Даже
трезора си му предоставил
и казал, че ще го направи [630]
наследник на една третина
от двора, ако не замине
и продължи да служи тук.
— За Бога! — рекъл Елидюк. —
Аз моля ви да разберете, [635]
че моят крал е днес в несрета
и че на помощ се надява.
Под клетва аз ви обещавам,
че с рицарите си веднага
ще дойда, ако се налага. [640]
Добрият крал се съгласил
с тез доводи, благодарил
на Елидюк, че вярно, с чест
е служил в кралството до днес,
възнаградил го най-богато [645]
с коне, със кучета и злато,
с коприни, за да се облича.
Но Елидюк не го увличал
разкошът, твърде скромен бил.
Накрая с краля споделил, [650]
че с неговата щерка иска
да разговаря, като с близка.
Повикал кралят свой придворен
и му заръчал да отвори
покоите на дъщеря му. [655]
Девойката като че само
туй чакала: тя го приела
и в стаята си го въвела.
Той й изложил най-напред
тревогите си и съвет [660]
от свойта мила пожелал.
Ликът й мигом пребледнял
и тя изгубила съзнание.
А той изпаднал в отчаяние,
едва сподавял свойте вопли, [665]
целунал устните й топли,
притиснал си я до сърцето
и тъй я задържал, дордето
любимата му се свестила,
а после тихо рекъл: — Мила, [670]
за Бога, чуйте ми молбата.
вернуться
136
Ст. 603: С установяването на християнството като водеща религия в Западна Европа (III-1V в.) църквата се опитва да наложи догмата за неразтрогваемост на брака, който дотогава (и в Гърция, и в Рим) не е официална институция, а се признава само като връзка от частен характер между жена и мъж. В основата на тази догма са думите на Христос: «Мъжът ще остави баща си и майка си и ще се привърже към жена си и ще бъдат двамата една плът. Така че те вече не са двама, а една плът. И тъй, което Бог е съчетал, човек да не разделя» (Матей 19:6-7). През XII в. църковното право допуска два вида развод: divortium a vinculo (разтрогване на брака), например след установяване на кръвна връзка, след доказана невъзможност за консумиране на брака и т.н.; divortium quoad torum et mensam (раздяла в брачното легло и на масата), например в случай на прелюбодеяние, ерес или вероотстъпничество на един от съпрузите. Във Франция гражданският развод се въвежда със закон едва през 1792 г.
вернуться
137
Ст. 615: След мъчителното раздвоение между двете жени Елидюк страда от раздвоение и между двамата крале. В рицарския етичен кодекс щастието е възможно само ако има хармония между любовта към дамата и лоялността към сеньора.