Электронная книга - «Куртоазни новели-ле». Краткое содержание книги:
Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция. В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски2 и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.
А имал той една отрада:
за дъщерята да мечтае, [465]
но продължил да се терзае
от чувството си на вина
към собствената си жена.
На нея вярност той дължал,
но как ли би се въздържал [470]
за Гилядон да не се сеща,
да не желае да я среща,
да я прегръща и целува?
Той несъмнено се страхувал,
че страстната любов позор [475]
би му навлякла в този двор.
А пък нали бе дал обет
пред краля133! Все така обзет
от чувства тягостни, той скочил
на коня си и се насочил [480]
към кралския дворец: държал
да види там самия крал,
пък и да срещне дъщеря му.
Но всъщност тази среща само
подтиквала го към палата. [485]
В покоите на дъщерята
току-що кралят влязъл бил
и вече бил се вдълбочил
в игра на шах134. Насреща имал
играч със дарба несравнима; [490]
дошъл бил щерката на шах
да учи. Елидюк към тях
отправил се. Щом приближил,
съвсем учтиво поздравил,
радушно кралят му отвърнал [495]
и се към Гилядон обърнал:
— Ах, щерко, откога желая
с тоз рицар да те запозная!
Той с храбростта си заслужава
честта ти. Ако се сравнява [500]
с петстотин рицари на брой,
пак най-добрият ще е той.
Щом чула, тя се престрашила,
до Елидюк се приближила
и от тези думи окрилени [505]
те седнали встрани, смутени,
без да проронят нито звук.
Пръв заговорил Елидюк
и за дара благодарил:
такъв скъп дар до днес не бил [510]
от никого той получавал.
А тя признала му тогава,
че с този дар му е отдала
сърцето си и би желала
да го приеме за съпруг135. [515]
В противен случай тя за друг
не би се никога сгодила.
— Благодаря ви много, мила
госпожо! Знайте, любовта ви
безпримерно щастлив ме прави. [520]
И аз с любов ще ви отвърна
и в своя дом не ще се върна
преди да прекратим войната.
Пред краля се заклех в палата
да престоя една година, [525]
а след това ще си замина,
ако не се възпротивите.
— Любими, вие ще решите
как да постъпите към мен.
Така сте мил и откровен, [530]
че тези ваши думи вливат
в мен радост, правят ме щастлива.
Над всичко друго ви обичам
и с пълна вяра се обричам
на вас. [535]
След тези обещания,
запазили те миг мълчание,
той в стаята си се прибрал
доволен, че се е държал
към нея честно и достойно
и че ще може най-спокойно [540]
да среща своята изгора.
И си припомнил как наскоро
бил много рицари пленил,
как кралството освободил
и как придворните и кралят [545]
достойнствата му още хвалят.
След туй отпуснал се с надежда,
че всичко се добре нарежда.
В туй време кралят на Бретан,
от ред неволи сполетян, [550]
заръчал Елидюк да дирят.
От вътрешни борби раздиран
бил дворът му, а пък вразите
опустошили му земите.
Той губел замък подир замък, [555]
от никого подкрепа нямал
и го обзело угризение,
вернуться
133
Ст. 478: Елидюк осъзнава трагичната ситуация, в която е изпаднал, като двойно раздвоение: от една страна, между обещанието, дадено на съпругата Гилделюк и ангажимента си към Гилядон; от друга, между лоялността, която дължи на краля и тайната любовна връзка с неговата дъщеря. И в двата случая трагичното съзнание на героя се ражда от несъвместимостта между чувството за дълг и любовното чувство.
вернуться
134
Ст. 489: До XI в. в писмените паметници на Западна Европа за играта на шах се споменава много рядко. През следващия XII век обаче тя е сред любимите развлечения на аристокрацията. Докато в комичните жанрове (фаблио, фарс и др.), свързани с градската култура, се говори най-често за хазартни игри (на зарове, табла и др.), аристократичните жанрове (рицарски роман, „ле“) отдават предпочитание на шаха. През XII в. в играта настъпват показателни промени: четирите царе (от архаичния вариант) отпадат, реалните функции на единствения цар са ограничени, макар че той си остава най-важният залог. За сметка на това ролята на царицата значително нараства — факт, който може да се обвърже и с нарасналата роля на жената в куртоазната литература.
вернуться
135
Ст. 515: Милена Михайлова отдава ключово значение на тази сцена: дарът на Гилядон (коланът и пръстенът) е любовно послание, на което Елидюк отвръща също с любов. Като се позовава на Марсел Мос и на тезата му за дара и ответния дар, Михайлова прави връзка между тази сцена и поведението на тримата протагонисти в края на новелата. Обяснява го по следния начин: съпругата на Елидюк, Гилделюк, се оттегля в манастир, дарявайки така свобода на съпруга си, за да се ожени той за Гилядон. След време новата брачна двойка връща жеста с ответен дар, като също се оттегля в манастир и двете жени заживяват заедно „като сестри“ (ст. 1170).
