Шогун

— Нека повървим покрай брега.

— Разбира се, Анджин-сан! — И Микаел пръв слезе на пясъка. Блакторн зацапа бос из плитчината, като се наслаждаваше на прохладната вода и шепота на прибоя.

— Хубаво време, нали?

— Ех, Анджин-сан! — възкликна Микаел с внезапна, открита дружелюбност.

— Колко пъти — прости ми, пресвета Дево! — ми се е искало да не съм свещеник, а просто син на баща си. Ето и сега усещам същото.

— Защо?

— Защото ми се иска да ви отвлека надалеч, вас и необикновения ви кораб, от Йокохама в Хидзен или нашето голямо пристанище Сасебо. И тогава ще поискам да се спазарим — да ме научите мен и нашите капитани на корабно дело, да подчиняваме морето. В замяна ще ви предложа най-доброто образование в империята — най-добрите преподаватели на бушидо, ча-но-ю, хара-гей, ки, медитиране дзадзен, икебана и всички уникални знания, които ние, японците, притежаваме.

— Това ми допада. Защо не го направим още сега?

— Днес е невъзможно. Пък и вие вече толкова много знаете, толкова много сте научили за тъй кратко време. Марико-сама е била чудесна учителка. Вие сте достоен самурай. И имате едно качество, което е много рядко у нас — никой не може да предугади действията ви. Тайко е притежавал това качество, има го и Торанага-сама. Защото, виждате ли — ние сме народ, за който не може да се каже, че е трудно да се познае какво ще извършим в следващия момент.

— Вашите действия лесно ли могат да се предвидят?

— Да.

— Тогава кажете ми някакъв начин, по който мога да се измъкна от тази клопка.

— Съжалявам, но нямате изход, Анджин-сан.

— Не мисля така. Откъде знаете, че корабът ми е в Йокохама?

— Това всеки го знае.

— Там ли е наистина?

— Почти всичко, което се отнася до вас, до това как сте защитили Торанага-сама и Тода-сама, е добре известно. И затова много ви почитат!

— И това не го вярвам.

Блакторн вдигна едно плоско камъче и го изпрати по вълните. Продължиха нататък. Той си затананика една моряшка песничка. Микаел му беше много симпатичен. Скоро им се изпречи един вълнолом. Заобиколиха го и отново излязоха на пътя. Езуитската мисия и складът се издигаха високи и мрачни под аленото небе. Виждаха се облечените в оранжеви роби езуити, които охраняваха каменния портал, и усети враждебното им отношение. Но това не го стресна. Главата отново го заболя.

Както и очакваше, Микаел се запъти към мисията. Той твърдо реши, че за да го завлекат вътре и да му отнемат оръжието, ще трябва първо да го пребият, докато загуби съзнание.

— Нали ме водехте при галерата? — попита той още веднъж Микаел.

— Да, Анджин-сан. — И за негово голямо учудване Микаел му махна да спре извън портата. — Нищо не се е променило. Извинете, но ще трябва да почакате малко.

Изненадан, Блакторн го проследи с поглед — той влезе сам в мисията. Очакваше пътят им да свърши тук. Първо Инквизицията и съдебният процес, съпроводен с мъчения, после ще го предадат в ръцете на капитан Ферейра. Пак погледна към лорчата на стотина крачки оттук. Ферейра и Родригес бяха на кърмата, а палубата бе почерняла от въоръжени моряци. Зад португалския кораб пътят леко извиваше и му пречеше да види ясно галерата. До перилата на палубата бяха застанали някакви мъже, наблюдаваха го и му се стори, че сред тях различава Ябу и Винк, но не беше сигурен. Също така остана с впечатлението, че на галерата има някакви жени, но не знаеше кои са. А около кораба му имаше Сиви. Много Сиви.