Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
Последен ров и последна врата — главната южна порта. Последна проверка, при която му задържаха пропуска. Микаел мина под последната подвижна решетка. Блакторн го последва. Отвън го чакаха сто самураи. Все хора на Кияма. Видя кръстовете им, враждебните им погледи и се закова на място. Но Микаел не спря. Офицерът махна на Блакторн да върви. И той се подчини. Самураите го обградиха и след миг той вече крачеше, заключен в техния обръч. Носачи и търговци, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани и коленичеха, докато минеше тяхната колона. Някои трогателно протягаха разпятия и Микаел ги благославяше. Поведе колоната надолу по хълма покрай погребалната яма, над която вече не се виеше дим, през един мост, а оттам навлязоха в самия град и се запътиха към морето. Сред пешеходците, които идваха откъм града, се срещаха Сиви и други самураи. При вида на Микаел те се мръщеха и сигурно щяха да го изблъскат встрани, ако не бяха хората на Кияма.
Блакторн вървеше след Микаел. Вече не изпитваше страх, макар че не се беше отказал от мисълта да се опита да избяга. Но нямаше нито къде да бяга, нито къде да се скрие. Поне на суша. Единственото безопасно място за него беше „Еразъм“, в открито море, с пълен екипаж на кораба, провизии и оръжие.
— Какво ни чака на галерата, брат Микаел?
— Не знам, Анджин-сан.
Вече бяха навлезли в улиците на града и се приближаваха към морето. Микаел зави зад един ъгъл и излязоха на открит рибен пазар. Млади хубави прислужнички, дебели слугини, стари дами, младежи, купувачи, продавачи и деца — всички го зяпаха, след което бързо се покланяха. Блакторн вървеше след самураите край тезгяхи, кошове и бамбукови подноси с прясна искряща риба, спретнато подредена и напръскана с морска вода. Част от рибите плуваха в съдове с вода, имаше всички размери скариди, раци и какви ли не морски животни. Къде ти в Лондон такава чистота, разсеяно си помисли той. Нито рибата, нито продавачите са тъй чисти. После от едната страна видя сергии, на всяка имаше мангал с дървени въглища и в носа го удари силният аромат на печена риба.
— Исусе! — И без да се замисли, зави натам. Самураите незабавно му препречиха пътя.
— Го мен насай, кинджиру — каза единият.
— Ийе! — грубо отвърна Блакторн. — Уаташи табетай десу, нее? Уаташи Анджин-сан, нее! Гладен съм! Аз съм Анджин-сан!
И ги заблъска, за да мине през тях. Старшият офицер понечи да го пресрещне. Микаел бързо излезе напред и заговори успокоително, но властно, и помоли за разрешение, което бе дадено, макар и неохотно.
— Моля ви, Анджин-сан. Офицерът казва: яжте, щом искате. Какво бихте желали?
— Няколко от тези, моля — посочи Блакторн гигантските скариди, изчистени от главите, разрязани по дължина и грижливо наредени, с бяло-розово месо и с хрупкави чисти черупки. — Няколко — повтори той, без да може да откъсне поглед от апетитната гледка.
— Кажете, моля, на офицера, че близо два дни не съм слагал хапка в устата си и умирам от глад. Моля за извинение.
Продавачът беше едно старче с три зъба, почернял от слънцето, само с набедрена превръзка. Наду се от гордост, че са избрали неговата сергия. Взе пет от най-хубавите скариди и сръчно ги прехвърли с пръчките за ядене върху бамбукова чинийка, а на тяхно място сложи нови пет да съскат на жаравата.
— Додзо, Анджин-сама.
— Домо — благодари Блакторн и усети как му къркорят червата. Идеше му да ги налапа и петте наведнъж. Но взе само една скарида с чисто новите клечки, потопи я в соевия сос и я изяде с огромно удоволствие. Беше невероятно вкусна.
— Заповядайте, брат Микаел — предложи му той чинийката. Микаел взе една скарида, но главно от учтивост. Офицерът отказа, макар че благодари.
Блакторн излапа и последната скарида и си взе още две. Можеше да яде още, но реши, че това е невъзпитано, пък и не искаше да си претоварва стомаха.
— Домо — постави той обратно чинийката и вежливо се оригна — това е задължително, за да покаже, че му е било вкусно. — Вими десу. Много вкусно.
Старецът засия, поклони се, продавачите от околните сергии също му се поклониха и в следващия миг Блакторн с ужас се сети, че няма пари, и пламна от срам.
— Какво има? — попита Микаел.
— Аз… такова… не нося пари… ъ-ъ… нямам с какво да платя на човека. Имате ли да ми дадете назаем?
— Нямам пари, Анджин-сан. Ние никога не носим пари със себе си.
Настъпи неловко мълчание. Продавачът се усмихваше широко и търпеливо чакаше. После, не по-малко смутен, Микаел се обърна към офицера и тихо го помоли за пари. Офицерът беше позеленял от яд. Рязко каза нещо на един от самураите, който пристъпи напред и щедро плати на продавача, а той започна да сипе благодарности по негов адрес. Изчервеният и смутен Микаел се обърна и отново поведе колоната. Блакторн го настигна.