Шогун

— Аз съм Джон Блакторн, Анджин-сан — гордо заяви той и твърдото решение като че ли му вдъхна някаква необяснима сила и го направи груб и безмилостен. — Аз съм генерал на корабите на Торанага-сама. Всички кораби. Самурай и хатамото! Вие кой сте?

Капитанът пламна.

— Сайго Масакацу от Кага, капитан на гарнизона на Ишидо-сама.

— Аз съм хатамото, вие хатамото? — още по-грубо попита Блакторн, без дори да чуе името на противника си, а само го виждаше с огромна, нереална яснота — виждаше всяка негова пора, всяко косъмче на брадата му, всеки оттенък на злобните му очи, всяко косъмче на ръката му, хванала здраво дръжката на меча.

— Не, не съм хатамото.

— Самурай ли сте… или ронин?

Последната дума я изсъска и усети зад гърба си още хора, но това не го интересуваше. Не откъсваше поглед от капитана в очакване на внезапния смъртоносен удар, който мобилизираше целия хара-гей — вътрешен източник на енергия, и се подготви да отвърне на удара със същата сила и двамата да посрещнат смъртта си честно, с което и двамата щяха да излязат победители.

Но за голямо негово учудване очите на капитана трепнаха, той някак си се сви и се смали и започна да се кланя — ниско и смирено. И задържа дълго поклона си — като по този начин оставяше главата си беззащитна.

— Моля… моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан. Бях… бях ронин. Но височайшият генерал ми предостави още една възможност… Моля да извините лошите ми обноски.

Гласът му издаваше колко много се срамува.

Всичко беше като насън и Блакторн още очакваше удара, готов и той да удари, очакваше смъртта, а не победата. Погледна към останалите самураи. Те му се кланяха като по команда и също като капитана задържаха ниско поклона си, с което признаваха победата му.

След миг и Блакторн се поклони, сковано. Но не като на равни. Те продължиха да се кланят, докато той се обърна и се отдалечи по коридора, следван от Микаел, слезе по главното стълбище и излезе на двора. Вече не усещаше болка. Изпълваше го само странно вътрешно чувство на удовлетворение. Сивите, които срещаше по пътя си, го изпращаха с очи, а онези, които го придружиха заедно с Микаел до първия пост, гледаха да стоят извън обсега на меча му. Един от самураите избърза напред.

При следващия пост новият офицер много учтиво му се поклони като на равен и той отвърна на поклона му. Пропускът му бе старателно проверен, но без заяждане. Втори ескорт го придружи до следващия пост, където всичко се повтори отново. Оттам минаха през най-вътрешния ров и после през следващия. Никой не го закачаше. Самураите почти не го забелязваха.

Постепенно осъзна, че главата му почти не пулсира. Потта му бе изсъхнала. Отпусна пръсти от дръжката на меча си и за миг ги поразкърши. Спря до чешмичката в една от стените и напръска обилно главата си.

Придружителите Сиви учтиво го изчакаха, а той през цялото време се опитваше да проумее защо е изгубил благоразположението и закрилата на Ишидо и Очиба. Нищо не се е променило, отчаяно си мислеше той. Вдигна очи и съзря втренчения поглед на Микаел.