Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Защо не ме посетите някой път в Амбър — каза тя — за да освежите паметта ми?
Взех още комплект пътни чанти, които вървяха със седлото, торба със зоб за Дим — така се казваше конят — и един по-дълъг ремък за връзване. После се метнах на коня и го подкарах бавно след Винта, ескортиран от няколко кучета. Заобиколих къщата и щом се изравних с кухнята, слязох от седлото. Огледах отново терасата и си помислих, че бих искал и аз да имам такава пред къщата си, за да мога да се наслаждавам истински на утринното си кафе. А може би щеше да ми липсва по-скоро нечие присъствие?
Малко след това вратата се отвори и на терасата излезе Винта. Тя ми подаде бутилка и вързоп, които аз наместих в едната от чантите.
— Ще предадете ли на баща ми, че смятам да остана тук още няколко дни? — попита тя. — Кажете му, че ми е било зле, но вече се чувствам напълно възстановена.
— С удоволствие.
— Не знам каква е истинската причина за идването ви тук, но ако става въпрос за политика и интриги, ще е по-добре да ми я спестите.
— Добре — казах аз.
— Една от прислужничките е занесла закуска в леглото на някакъв едър, червенокос мъж, който изглеждал тежко ранен. Сигурно ще е по-добре всички да забравим за това?
— Би могло да се каже.
— Вече е забравено. Но бих искала да чуя скоро цялата история.
— Аз също — отбелязах аз. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Е, желая ви приятно пътуване.
— Благодаря ви. И аз се надявам да е приятно.
Стиснах ръката й, после обърнах и се качих на коня.
— Сбогом.
— Ще се видим в Амбър — каза тя.
Заобиколих отново къщата, за да се озова при конюшните. Подминах ги и тръгнах по една пътека, която водеше в нужната посока. Откъм двора се разнесе вой на куче. Миг по-късно солото се превърна в дует. Лекият южен ветрец понесе след мен няколко листа. Исках да се озова по-скоро на пътя — далеч от имението и насаме със себе си. Ценя усамотението, защото то ми позволява да преценя всичко по най-добрия начин, а точно сега разполагах с предостатъчно теми за размисъл.
Поведох коня на североизток. Десетина минути по-късно се озовах на черния път, по който бяхме яздили през предишния ден. Този път тръгнах на запад. Скоро стигнах до кръстопътя с километричния камък, който сочеше, че за да стигна до Амбър, трябва да тръгна направо. Продължих нататък.
По жълтеникавата пръст на пътя, по който бях тръгнал, личаха многобройните следи от колелата на фургони. Следвах контурите на ландшафта, който преминаваше през неразорани поля, чийто граници бяха очертани от ниски каменни огради. От двете страни на пътя от време на време се появяваха по няколко дървета. Конят напредваше с умерена стъпка и скоро мислите ми се завъртяха около събитията от последните няколко дни.
Това, че имах враг, не подлежеше на съмнение. Люк ме бе уверил, че се е отказал от плана си да ме убие и аз бях повече от склонен да му вярвам. Как иначе би дошъл точно при мен в това състояние? Дори Винта бе отбелязала този факт. Той наистина е могъл да стигне и сам до кристалната пещера или до някое друго сигурно място. Освен това, Люк вероятно можеше да освободи майка си и без моята помощ. Може би по-скоро искаше да възстанови добрите си отношения с мен, тъй като бях единствената му връзка с Двора на Амбър, а междувременно съдбата му бе обърнала гръб. Имах чувството, че Люк се стреми към официално признание от страна на Амбър и се кани да използва важната информация, за която бе споменал, едновременно като залог за добра воля и като разменна монета. Едва ли точно аз щях да изиграя решаващата роля в неговия план за Джасра. Не и при условие, че Люк, който явно също бе магьосник, вече познаваше отлично крепостта на Владението и разполагаше с отряд от наемници, които би могъл да преведе дотам от сянката Земя. Знаех също, че ония странни патрони щяха да свършат добра работа не само в Амбър, но и там. Но дори да не беше така — какво би му попречило просто да прехвърли малката си армия чрез Картите? Да не говорим, че дори не му беше нужно да печели битката — можеше просто да се пренесе там, да грабне Джасра и да изчезне. Не, аз определено не му бях необходим независимо от това какви точно бяха плановете му. Най-вероятно просто се бе опитал да привлече вниманието ми, за да ми намекне, че разполага с информация, която е склонен да размени срещу по-снизходително отношение от страна на Амбър.