Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Освен това си мислех, че сега, когато Кейн е мъртъв и семейната чест на Люк е удовлетворена, той е по-склонен да се откаже от първоначалните си планове. Въпреки това Джасра явно искаше да му попречи да спре дотук. Хрумна ми, че споменатата ценна информация би могла да се окаже начин да бъде неутрализирана Джасра. Така че, ако Люк успееше да ни я пробута тихомълком, това от една страна, щеше да го освободи от властта на майка му и от друга, да подобри отношенията му с Амбър. Интересно! Моят основен проблем сега беше да успея да измисля такова обяснение, което да не ме представи като предател, затова че съм го пуснал да си върви. Печалбата от цялата операция си заслужаваше риска.
Дърветата край пътя се бяха умножили, а и гората вече беше съвсем наблизо. Преминах по едно дървено мостче, сковано над бистър поток, и през следващите няколко минути чувах как водата бълбука зад мен. Отляво се виждаха полета с кафеникава пръст и няколко плевни в далечината, отдясно кола със счупена предна ос…
Ами ако не бях преценил правилно поведението на Люк? Дали все пак нямаше някакъв начин, по който да го притисна и да го накарам да си каже всичко на момента? В главата ми започна да се оформя една нова идея. Не умирах от желание да я реализирам, но не можех и да й обърна гръб. Ключовите думи в случая бяха „риск“ и „бърза реакция“. Въпреки това замисълът безспорно имаше и своите достойнства. Развих го, докъдето можах, и после го зарязах, за да се върна към предишните си мисли.
Да, врагът определено беше реален. И след като това не беше Люк, тогава кой? Джасра очевидно оглавяваше листата на кандидатите. При двете ни предишни срещи тя не бе оставила никакво съмнение относно чувствата, които изпитваше към мен. Убийците, които ми бяха устроила засадата на Алеята на Мъртъвците, спокойно можеха да са нейни пратеници. В такъв случай, поне за известно време, трябваше да съм в безопасност — нали сега тя самата бе пленница във Владението. Естествено не беше изключено да е успяла да насъска още някого, преди да я спипат. Но това щеше да е вече прекалено. Защо да хаби всичките си хора само за мен? Все пак аз бях сравнително дребна фигура на игралното поле, а и четиримата мъже, които вече бе изпратила, се бяха оказали почти достатъчни.
А ако не беше Джасра? Тогава животът ми висеше все така на косъм. Магьосникът със синята маска, за когото предполагах, че е Шару Гарул, бе изпратил по петите ми своето торнадо — доста странна увертюра към последвалия дъжд от цветя. Това естествено ме караше да си мисля, че именно той е бил моят събеседник в онзи тайнствен разговор в апартамента на Флора в Сан Франциско, който завърши по същия начин. Не можех да приема странните му послания по друг начин, освен като доказателство, че той има някакви планове за мен. Какво точно ми беше казал? Нещо за това, че е възможно в бъдеще интересите ни да се пресекат. Сега думите му ми се сториха далеч по-интересни.
Но дали Шару Гарул бе изпратил и убийците? Копчето, което бях измъкнал от него, ме караше да мисля, че е запознат с тайните свойства на синия кристал, който ги бе довел при мен. Но останалата част нещо не се връзваше. Най-малко заради това, че интересите ни още не се бяха пресекли. А и подобен замисъл не пасваше на стила на един потаен майстор на фойерверките от цветя с власт над природните стихии. Което, разбира се, можеше да се окаже поредната ми смъртоносна заблуда, предизвикана от желанието да срещна достоен противник в предстоящия магьоснически дуел.
Голите полета отстъпиха пред пущинака и накрая се озовах в началото на гората. Здрачът вече бе проникнал в нейното окичено с пожълтели листа владение. Тази гора не беше толкова гъста и древна като Ардън. От мястото, на което бях застанал, успях да забележа няколко оголени места в горната й част. Загърнах се по-плътно в наметалото и навлязох сред сумрачния й хлад. Пътят продължаваше да е широк и добре отъпкан. Ако и нататък беше все така, преходът нямаше да е особено труден. А аз не бързах. Разполагах с богата колекция от проблеми, над които да си блъскам главата…
Как само ми се искаше да науча повече от странното създание, което за известно време се бе разпореждало с тялото на Винта. Каква ли беше нейната истинска същност? Нейната, точно така. Нещо ме караше да си мисля, че природата на това създание е по-скоро женска, отколкото мъжка, въпреки че то бе обитавало вече и телата на двама мъже — Дан Мартинес и Джордж Хансен. Може би причината за това усещане беше вечерта, прекарана с Мег Девлин. Кой знае. Но аз познавах и Гейл приблизително добре, а Дамата от езерото ми се бе сторила съвсем непринудено женствена…