Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Винаги е добре човек да разполага с отряд от наемници.
Той ме погледна озадачено, но аз успях да запазя невинното си изражение.
— И така, аз ги поведох през Сенките и след това атакувахме крепостта. Сигурно точно нас си видял, докато си бил там.
Кимнах бавно.
— Тогава ми се стори, че успяхте да се прехвърлите през стената. Какво стана след това?
— Така и не разбрах — каза той. — Тъкмо всичко бе тръгнало както трябва. Защитата им се огъваше и ние вече бяхме на път да я пробием, когато Далт се обърна срещу мен. За известно време се бяхме разделили, после изведнъж той се появи отново и ме нападна. Отначало реших, че ме е помислил за някой друг — целите бяхме покрити с мръсотия и кръв — и затова му извиках, че съм аз. За известно време не отвръщах на ударите му, защото бях сигурен, че се е заблудил и скоро ще осъзнае грешката си.
— Мислиш ли, че те е продал? Или е планирал нещо срещу теб от доста време? А може би ти е бил ядосан по някакъв повод?
— Едва ли.
— Магия?
— Може би. Не знам.
В главата ми се появи странно предположение.
— Той знаеше ли, че си убил Кейн? — попитах аз.
— Не, някога не казвам на когото и да било повече, отколкото трябва.
— Не ме баламосваш, нали?
Той се засмя и протегна ръка, сякаш за да ме тупне по рамото, но трепна и се отказа.
— Защо питаш?
— Не знам. Просто така.
— Ами добре — каза Люк. — Какво ще кажеш да ми помогнеш да вляза вътре, за да видя какво си ми оставил от запасите?
— Дадено.
Изправих се и му помогнах да стане. Намерихме мястото, където склонът беше най-полегат, и поехме бавно нагоре. Щом се озовахме там, Люк се опря на тоягата си и погледна през отвора.
— Няма да ми е много лесно да сляза — каза той. — Мислех си, че би могъл да изтъркаляш дотук някой от празните варели за вода, за да стъпя на него. Но сега виждам, че и това няма да помогне. Със сигурност ще отворя някоя от раните, ако се опитам да сляза.
— М-м — казах аз. — Момент. Сетих се за нещо.
После слязох отново до долу, тръгнах покрай основанието на кристалния хълм и накрая стигнах до две блестящи издатини, където бях изцяло извън полезрението на Люк.
Не исках да използвам силите на Логрус в негово присъствие, без това да е крайно наложително. Не исках също той да види как осъществявам връзката, нито да му дам възможността да разбере какво мога и какво не. По принцип не се чувствам добре, когато някой знае твърде много за мен.
Образът на Логрус се появи, след като го призовах, и аз се протегнах към него. Желанието ми придоби форма и се превърна в мерник за силовите линии, които бях овладял. Започнах да ги удължавам все повече и повече, търсейки нужния обект…
Търсенето продължи адски дълго. Май доста се бяхме отдалечили от по-цивилизованите Сенки…
Контакт.
Вместо да дръпна рязко както обикновено, този път притеглих бавно и внимателно обекта към себе си. После усетих как той се понесе през Сенките към мен.
— Хей, Мърл! Всичко наред ли е? — чух да вика Люк.
— А-ха — отговорих аз съвсем искрено.
По-близо, още по-близо…
Ето!
Олюлях се, когато търсеният обект се озова в ръцете ми, тъй като го сграбчих неудобно. Единият му край тупна на земята. Прихванах някъде около средата, вдигнах го бързо и тръгнах с него обратно към отвора на пещерата.
Когато достигнах до един почти отвесен участък, малко под мястото, на което бях оставил Люк, подпрях обекта на стената и се изкачих бързо до горе. После го издърпах и го довлякох до отвора.
— Откъде успя да измъкнеш тази стълба? — попита Люк.
— Намерих я — казах аз.
— Онова петно боя като че ли е съвсем прясно.
— Ами сигурно някой я е загубил наскоро.
Започнах да спускам стълбата през отвора. Когато долният й край достигна пода на пещерата, все още разполагах с аванс от близо два метра. Наместих я, за да е по-стабилна.
— Ще тръгна първи — казах аз, — но ще се движа съвсем близо до теб.
— Ще занесеш ли първо тоягата и меча ми долу?