Момичето и нощта [bg]

Хонконг, 2007 г. Аз съм на трийсет и три години. Току-що бяха издали третия ми роман. Моят литературен агент организира малка обиколка за неговото представяне в Азия — срещи с читатели във Френския институт в Ханой, книжарницата „Льо Пижоние“ в Тайпе, престижния женски университет „Евха“ в Сеул, книжарницата „Парантез“ в Хонконг. Седя с една журналистка в бара на двайсет и петия етаж на хотел „Мандарин Ориентал“. Хонконгският пейзаж се простира, докъдето поглед стига, но от известно време съм потънал в съзерцанието на един мъж, който седи на десетина метра от нас. Това е Франсис, при все това не го познавам. Той чете „Уол Стрийт Джърнъл“, носи изискан костюм и говори английски достатъчно свободно, за да обсъжда със сервитьора разликата между японското уиски и шотландските блендове. В един момент журналистката си дава сметка, че отдавна не я слушам, и се обижда. Опитвам се да оправя нещата, като си блъскам главата да намеря малко по-остроумен отговор на въпроса й. Когато вдигам поглед, Франсис е напуснал бара.

Пролетта на 1990 г. Още не съм навършил шестнадесет години. Преговарям за зрелостния изпит по френски. Аз съм сам вкъщи. Родителите ми, брат ми и сестра ми заминаха на почивка в Испания. Самотата ми харесва. От сутрин до вечер чета задълбочено книгите, които са включени в учебната ни програма. Всяко четиво ме подтиква към друго, всяко откритие е покана да изследвам благозвучието, художествените качества и съвременните идеи на изучавания текст. В края на една сутрин, като вземам пощата, виждам, че в кутията ни е пуснато писмо за Франсис. Решавам веднага да му го занеса. Тъй като между нашите две къщи няма ограда, минавам отзад и пресичам моравата на Бианкардини. Един от панорамните прозорци е отворен. Без да се обадя, влизам в хола с единственото намерение да оставя писмото на масата и да си тръгна. Внезапно виждам Франсис да седи в един фотьойл. Той не ме чува да влизам, защото от стереоуредбата се носи едно импромптю от Шуберт, което само по себе си е удивително в тази къща, където обикновено се слушат само Мишел Сарду и Джони Кеш. Нещо още по-невероятно — Франсис чете, и то не коя да е книга. Аз не помръдвам, но виждам отражението на корицата в стъклото на прозореца. „Мемоарите на Адриан“ от Маргьорит Юрсенар. Аз съм изумен. Франсис все се хвалеше, че никога през живота си не е отварял книга. Той заявяваше на всеослушание своето презрение към интелектуалците, които живеят в безделие, докато той се трепе на строителните обекти от четиринадесетгодишна възраст. Оттеглям се на пръсти, измъчван от хиляди въпроси. Виждал съм много глупаци, които се опитват да се представят за по-умни, но за пръв път виждам умен човек, който иска да мине за глупак.