Кръвта на другите [bg]

— Разбира се — каза Жан. — Обичам да гледам животни.

Елен се усмихна. Често бе идвала тук да рисува фламингите, жирафите, броненосците, мравоядите. По пладне се качваше горе на скалата на маймуните и съзерцаваше Париж, докато си хапваше филия, намазана с мас. Това бяха хубави дни. Червени дни. Но по онова време дори миговете на щастие имаха вкус на нещо недовършено.

— Чакай малко, ще купя риба за тюлените — каза Жан.

Приближи се до търговката, която стоеше зад една сергия с поставена отгоре кошница, препълнена с риба; каза й няколко думи и търговката се разсмя. Хората винаги изпитваха симпатия към него. Може би заради този братски начин, по който ги гледаше и им говореше.

— Искате ли и вие? — попита той Дениз.

— Не, благодаря — отвърна тя.

Жан хвана за опашката една малка рибка и се наведе над бетонения перваз — един голям мустакат тюлен се изправи с разтворена челюст и скочи право нагоре, като лаеше лакомо. Жан отдръпна рибката.

— Ще ти отхапе пръстите — предупреди го Елен.

— Няма опасност — каза Жан.

И отново подхвана играта си. Имаше толкова безгрижен, толкова весел вид. Преди беше винаги угрижен. „Обича ме“, помисли Елен. Той пусна рибата и тюленът веднага я пое в устата си.

— Смешно животно — изрече той дълбокомислено.

— Всички животни са смешни — каза Елен.

Усмихна му се. Обичаше я. В нея вече нямаше пустота, нямаше несигурност. Вече не се питаше къде да ходи, нито какъв е смисълът да остава тук. За нея вече имаше точно определено място на земята, място, с което се бе сраснала. Мястото до него, с глава на височината на раменете му, насред обширния, пълен със скали парк, в който се смесваха миризмата на животните и пресният аромат на разпъпилите се цветя. „Ще се оженим.“

— Е, може да се каже, че не ни пощади — отбеляза Жан.

— Сега познавате зоопарка не по-зле от мен — каза Елен.

Седяха под една палатка на оранжеви райета близо до барака, в която няколко деца пиеха розови и зелени газирани напитки. Елен обичаше тази прашна сергия: криви ментолови пръчици, сладник, мадлени и тези големи буркани, пълни с течности в ярки цветове; също като цветовете на балоните, които се люлееха в края на дълга пръчка, подобни на гигантски грозд възкисели бонбони.

— Би станал приятен акварел — каза тя.

— Да — съгласи се Дениз и погледът й премина през бурканите и балоните, сякаш бяха невидими.

Елен хвърли поглед на Жан; той пиеше бирата си с безучастен вид, но също като нея знаеше, че моментът е настъпил.

— Спомняте ли си обещанието? — попита Дениз.

Жан я погледна въпросително.

— Да ми кажете мнението си за книгата ми. Прочетохте ли я?