Адската дупка

XXIX

НЕПРИЯТЕЛЯТ В УКРЕПЛЕНИЕТО

Дали бе инстинкт, предчувствие, нежен женски страх? В този хубав и царствен замък Кристиане се страхуваше от нещо. Струваше й се, че около нея, над нея е надвиснала опасност. Дали грозеше нея или Юлиус? Без значение!

Тя съжаляваше за спокойната им, изпълнена с любов самота на щастливия и изпълнен с благоухания остров, където светските грижи и страстите на хората нито за миг не смутиха тяхното спокойствие. Впрочем какво толкова се бе променило в живота й? Мъжът й все така я обичаше; тя все така обожаваше детето си. Какво можеше да желае? От какво можеше да се страхува?

Барон Хермелинфелд трябваше да се върне в Берлин, където го зовяха задълженията му и делата му. Но преди да тръгне, той каза насаме на Кристиане:

— Мое скъпо момиче, истина е, че не съм виждал Самуел Гелб от тринадесет месеца. Само че преди тринадесет месеца, в деня след вашето заминаване аз се срещнах с него. И той не пожела да се оттегли, дори ми потвърди наглото обявяване на война, което ти бе отправил. Впрочем досега все още гледам на това като на дръзко безочие. Ако нещата се променят, Кристиане, ако неприятелят посмее да се появи отново, спомни си, детето ми, че съм твой съюзник, твой секундант. Извикай ме, ще дойда.

Това обещание бе успокоило Кристиане само наполовина. Тя искаше да се срещне с Гретхен, за да я разпита дали тя го е виждала след сцената в развалините. Но на това Гретхен й бе дала само неясен и уклончив отговор.

Трябва да се знае, че Кристиане бе намерила малката козарка все така предана без съмнение, но още по-дива.

След смъртта на г-н Шрайбер и заминаването на Кристиане, Гретхен нямаше вече допирни точки с хората и се бе отдала изцяло на своите животни и растения. Още по-трудно й бе да свикне със замъка, отколкото с дома на пастора. Дори и колибата не й харесваше, откакто бе изградена наново; тя я намираше прекалено хубава, прекалено близо до замъка, прекалено подобна на къщите от селото. Тя се губеше в гората с козите си и понякога не се завръщаше по цели дни.

Кристиане бе принудена да крие своя страх, още по-жесток от факта, че бе необясним: какво по-страшно от неизвестността? И още нещо, което караше да страда това любящо сърце! Юлиус бе последният, пред когото можеше да се разкрие. Кристиане бе страдала, виждайки противопоставянето на Юлиус на баща си, когато се отнасяше до Самуел и съжалението, с което Юлиус се бе примирил. Тя не му ли бе достатъчна? Значи тя не бе всичко за него? И отвращението, което от самото начало бе показала към Самуел, не го ли бе направил неприятен и досаден и за самия него?

Въпреки това с тази готовност на любовта да оправдава обичания човек, Кристиане впоследствие си бе обяснила противопоставянето на Юлиус с чувствителността на един мъж, шокиран от факта, че може да бъде смятан за безволев и под влиянието на свой другар. Със сигурност бе защитил Самуел Гелб, а не самия себе си. Кристиане започна да мисли, че той бе прав и че на негово място тя би действала по същия начин. Впрочем убежището й, утехата й, нейната защита бе синът й. Край люлката на Вилхелм Кристиане забравяше всичко. Нямаше нищо толкова очарователно и трогателно едновременно от това дете, майка на дете, затворена още пъпка, излязла от току-що разцъфнала пъпка. Кристиане, видяна без детето си, бе запазила своята прелест, своята свенливост и своята непорочност на девственица; но когато гледаше, когато галеше, когато носеше сина си, своята любов, своя Исус, отново се чувстваше, че е майка!

Голямата й болка бе, че не можеше да кърми скъпото дете! Лекарите сметнаха, че е много млада и много крехка, а Юлиус им бе повярвал. О, ако бяха повярвали на майката, тя щеше да намери сили в себе си! Тя завиждаше, тя мразеше почти толкова, колкото пазеше и се грижеше за тази дойка, тази съперница, тази два пъти чужда жена, тази здрава и глупава селянка, на която Кристиане бе принудена така да остави най-сладката част от майчинството си. Какво право имаше тази непозната да кърми нейното дете? Когато дойката кърмеше Вилхелм, тя я гледаше с тъжен, изпълнен с ревност поглед: тя би дала години от съществуването си, за да бъде извор на живот за тези нежни устни.