Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
След това Кристиане държеше да види отново дома, вече зает от пастора, които бе заместил г-н Шрайбер. Тази къща, където винаги бе живяла и която сега се обитаваше от чужди хора, където впечатленията й избледняваха под чужди стъпки, която бе взела толкова много от сърцето й, от живота й, от мечтите й и която даваше толкова много на други, тази къща й бе причинила мъка. Тя страда повече, отколкото на гробищата. Баща й се стори по-мъртъв в къщата, отколкото в гроба.
Юлиус бързо я бе отвел оттам.
Тринадесетте месеца брак като че ли не бяха намалили любовта на Юлиус към Кристиане. Когато гледаше към нея, в очите му имаше ако не цялата гореща страст на буйните натури, поне цялата нежност на преданите характери. В съпруга любовникът сигурно бе останал жив.
Той се опитваше да развлича своята скъпа съпруга, опечалена от болезнените впечатления, които току-що бе изпитала, като привличаше вниманието й към долината, която прекосяваха и която им навяваше толкова спомени.
Или пък й показваше тяхното малко дете, което току-що се бе събудило и гледаше майка си с току-що отворените си и малко учудени очи.
Той пое от ръцете на дойката и повдигна слабото създание до устните на Кристиане.
— Виж, че никак не съм ревнив! — каза й той. — Сам ти давам да целунеш моя съперник. Тъй като вече си имам съперник. Преди два месеца само аз бях обичан от теб: сега сме двама. Ти раздели сърцето си на две части и не съм сигурен дали този, който има по-голямата част, не е той.
И казвайки това, той сам целуваше детето, смееше се и го караше да се смее.
Кристиане също се опита да се усмихне от признателност към усилията на Юлиус.
— Няма ли да стигнем скоро до развалините Ебербах? — попита Юлиус, за да я накара да проговори.
— След малко — отвърна тя.
Заместникът на r-н Шрайбер ги бе запитал, в няколкото думи, които размениха, дали ще минат през замъка Ебербах. След като бе получил отрицателен отговор, той ги попита кога ще се върнат по тези места.
— Защо да се завръщаме? — бе въпросът на Юлиус.
Това сякаш изненада пастора и той не каза нищо повече, само ги посъветва да минат покрай развалините. Без да разбира какво иска да каже, Юлиус бе сметнал това като едно възможно разсейване след вълнението на Кристиане и нареди на кочияша да поеме пътя към Адската дупка.
Изведнъж при една извивка на пътя колата зави рязко и Юлиус нададе вик.
— Какво има? — запита Кристиане.
— Погледни горе — каза той. — Дали греша? Мислех, че тук се намираха развалините Ебербах.
— Какво от това? — откъсна се тя най-после от мисълта, която я бе погълнала.
— Спомняш ли си за една мечта, за която ти разказах всред тези развалини?
— Ти ми говореше за възстановяване на замъка.
— Ето че нашата мечта е осъществена.
— Странно! — отговори Кристиане, изненадана не по-малко от мъжа си.
И действително на мястото, където бяха оставили три срутени, продънени и килнати стени, видяха един цял-целеничък замък, чудесно разположен на скалата, смело врязал се между небето и пропастта.
Замъкът, който се появи пред тях, се състоеше от голяма квадратна кула, защитена в четирите ъгъла с кръгли кулички. Виждаха изцяло една от тях и върха на покривите на другите. Впрочем дърветата, вече изцяло раззеленени, скриваха от тях подробностите.
— Ако искаш, Кристиане — предложи Юлиус, — любопитен съм да узная кой е магьосникът, който е имал въображението да осъществи нашата мечта.
— Да слезем — съгласи се Кристиане.
Колата бе стигнала до главната врата, отворена в крепостната стена, през която погледът можеше да проследи един извит път, водещ към замъка. Юлиус накара кочияша да спре. Прислужникът скочи на земята и позвъни.
Две малки пристройки в ренесансов стил бяха долепени до вратата. Един пазач излезе от дясната и дойде да отвори.
— На кого принадлежи този замък? — попита Юлиус.
— На виконт Ебербах.
— Той тук ли е?
— Не — отвърна пазачът. — На пътешествие.
— Може ли да се посети замъкът?
— Ще поискам разрешение, господине.
Докато пазачът отиваше към централната постройка, Юлиус хвърли изпълнен със завист поглед към благородните очертания на тази постройка, толкова бързо изникнала от земята. Пътят по склона минаваше между част от старите дървета, които архитектът бе прочистил и окастрил, така че да остави свободна тревна площ между две двойни редици големи дървета. Моравата бе като море от зеленина с островчета от цветя.