Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
— Гретхен! Бих искала да я видя — каза Кристиане.
— Трябва само да изпратим да я повикат — каза Юлиус.
— Сега сигурно е в гората с козите си. Като се върне, ще изпратим да я предупредят.
Накрая не оставаше друго, освен да се видят две спални, чиито врати баронът отвори. В едната имаше легло от резбован дъб с червена дамаска; в другата легло с инкрустации и пердета от розова коприна. Между двете стаи, библиотека, работен кабинет, обзаведен с най-строг вкус, с изглед към планината и един кът за молитва и едновременно будоар, с най-забавен вкус, с изглед към река Некар.
Юлиус въздъхна. Той неволно си представи, че тези две стаи са направени нарочно за Кристиане и за него. Уви! Някой по-щастлив бе изпълнил неговото желание и му бе откраднал мечтите.
Баронът се усмихна и каза на Юлиус:
— Ти като че ли завиждаш на господаря на замъка?
— Не му завиждам: поздравявам го.
— Значи смяташ, че човек може да е щастлив тук?
— А къде другаде? — запита Юлиус.
— Убеден ли си, че ако живееш тук с жена си и детето си, няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва?
— Какво бих могъл да желая и за какво да съжалявам?
— Тогава, скъпи Юлиус, тогава, сладка Кристиане, бъдете щастливи! Тук сте у дома си.
— Какво — извика Юлиус, заекващ от радост, — този прекрасен замък…?
— Той ви принадлежи.
— Но виконт Ебербах… — възрази Юлиус, без да смее да вярва в истинността на това, което чуваше.
— Това си ти! Последната Нова година Негово величество кралят на Прусия, връчвайки ми Ордена за заслуга I стенен, пожела да ме направи граф Ебербах и те въведе в собственост на този замък заедно със заобикалящите го ливади и гори, които също ти принадлежат.
— Добри ми татко!
Отново се прегърнаха.
— Как да ви благодаря? — попита Кристиане.
— Като сте щастливи — отвърна баронът. — Това е всичко, което искам от вас. Но го заслужавам, тъй като не без усилия успях да построя отново всичко за по-малко от година. Исках да бъде изненада. Архитектът бе забележителен. Отначало се съмнявах в него. Той ми представи чертежи в гръко-римски стил, които доста трудно се съчетаваха с основите от времето на Барбароса. Но, изглежда, намери в библиотеката на Хайделберг оригиналните чертежи на стария замък. След това откри някакъв млад сведущ антиквар, който се зае с жар за това възкресяване.
Той имаше умението, аз имах парите; нещата тръгнаха по възможно най-добрия начин. До най-дребните детайли, мебелите, заключалките, машите, всичко е от средните векове, нали? Трябва да благодарим на този неочакван помощник за неговия шедьовър.
Представи си, че още не съм го виждал. Зает с делата си, аз не можех да идвам да наглеждам работата, а имах и лош късмет: когато идвах, той винаги отсъствуваше.
Впрочем толкова по-добре, тъкмо преди да го поздравя, ще чуя вашето мнение. Сега, когато сте тук, ще го поканите и ще организираме празненство в негова чест.
— Вие сигурно сте се разорили? — каза Кристиане.
— Признавам — весело отговори баронът, като сниши глас, — че повече ме беше грижа за вашата радост, отколкото за моите пари, и тази лудост ме остави на сухо. Архитектите ми бяха въодушевени и тъй като всичките ми разходи се оправдаваха по три причини: историята, изкуството и сърцето ми, оставях ги да действат. За щастие намерих помощник за моето разточителство, така че не трябва да благодарите и да се карате само на мен, деца мои.
XXVIII
СРЕЩУ КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?
И на кого, татко, дължим още очарованието на тази бърза и чудесна постройка? — попита Юлиус.
— На чичо ти Фриц, Юлиус — отговори баронът. — Чуй част от писмото, което получих от Ню Йорк преди два месеца.
„Състоянието ми е изцяло твое, скъпи и славен братко. Нямам други деца освен сина ти Юлиус. Позволи ми да участвам наполовина в подаръка, който му правиш. Прибавям към писмото си бон за петстотин хиляди талера, на сметка в банката Браубах във Франкфурт. Ако тези пари не стигнат, изтегли още според нуждите, като ме предупредиш само месец по-рано.
Щастлив и горд съм, Вилхелм, да допринеса с тази малка част за великолепието на нашия дом. Така ще сме изпълнили изцяло волята на баща си! Само че аз ще съм дал на семейството само богатство, а ти слава!
Казваше ми, че трябва да почивам. Действително съм малко уморен. Но до една година ще съм уредил делата си и нашето състояние, което вероятно възлиза, без да смятаме това, което ти изпращам, на пет милиона франка. Дали ще е достатъчно? Ако ми кажеш «да», като изтече годината, ще се върна при теб, в нашата стара Европа, в нашата стара Германия. Запази ми едно кътче в замъка, който строиш. Не искам да умра, преди да съм те прегърнал и преди да съм прегърнал Юлиус…“