Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
На другия й край грееше фасадата на замъка. Сигурно имаше и друга фасада откъм Адската дупка, без съмнение строга, високомерна и неравна като скалата, над която се бе надвесила. Но пред тях бе спокойната и весела фасада. Червен зърнест камък разнообразяваше сградата и премахваше тебеширената сухост на новите камъни. Леки скулптирани листа, изпълнени с птичи гнезда, бяха разположени около ъглестите сводове на прозорците. И вече истински живи птички започваха да правят гнездата си в скулптурите, не можеше да се разбере откъде излизат техните писукания, от мъхестите гнезда или от гнездата от камък. Всичките тези листа се оживяваха и раздвижваха при подухването на вятъра и на Юлиус се стори, че една скулптурна птичка раздвижва перата си от гранит.
Вратарят се върна и им каза да влязат.
Юлиус хвана под ръка Кристиане, а дойката ги следваше, като носеше детето.
Минаха през алеята с дърветата и стигнаха до една площадка от дялан камък със стълбчета, изрязани във форма на детелина, над която имаше във втората стена голяма дъбова врата с готическа форма и с декоративни пирони. Те минаха през още две-три врати и вътрешни дворове. След това вратарят ги въведе в замъка.
Прекрачвайки прага, човек изведнъж се чувстваше пренесен от настоящето в миналото. Средните векове оживяваха в разположението и обзавеждането на залите. Всяка зала имаше своята особеност: едната бе посветена на оръжията, другата на гоблените. Имаше и друга, в която големите сандъци бяха пълни с огромни чаши. Друга пък представляваше възхитителен музей, където изпъкваха най-хубавите картини на Холбейн, Дюрер и на Лукас от Лайден.
Параклисът пресяваше дневната светлина през чудесния рисунък на старите стъклописи. Кой ли сръчен художник, кой археолог поет, кой предшественик антиквар, изпреварвайки през 1811 голямата готическата мода от 1830, бе тъй цялостно възстановил отминалите времена? Юлиус бе потресен и възхитен. Това бе съвършено оживяване на четири отминали века — от дванадесети до шестнадесети.
В дъното на залата с въоръженията имаше затворена врата.
Юлиус помоли вратаря да му я отвори.
— Нямам ключ за вътрешните апартаменти — отговори пазачът.
Но в този момент вратата се отвори.
— Аз имам — каза един глас.
Беше гласът на барон Хермелинфелд.
XXVII
ЗА КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?
Баронът протегна ръце към сина си и снаха си, които се хвърлиха в прегръдките му.
Първото усещане на барона, на Юлиус и на Кристиане бе радостта, второто изненадата.
Как баронът се бе озовал тук и откъде притежаваше ключовете за замъка? Баронът не бе по-малко изненадан от Юлиус. Той не очакваше сина си толкова скоро. Юлиус искаше да го изненада и не бе предупредил за пристигането си. Доста време бе минало, откакто баронът не бе получавал новини от скъпата двойка. Последното писмо, което му бе писал Юлиус, бе след раждането на малкия.
След прегръдките дойде ред на порой от въпроси. Баронът намери Кристиане все така бяла и свежа, защото любовта на Юлиус бе успяла да я спаси от слънцето дори в южните страни. Но най-много се радваха на детето. Дядото неуморно галеше внука си. Той благодари на Кристиане, че го е нарекла Вилхелм като него. Вилхелм не бе още кръстен: бяха чакали завръщането от пътешествието, за да може баронът да стане негов кръстник.
След това дойде ред на пътниците да разпитат барона.
— Поради каква причина сте се разположили у виконт Ебербах, татко, както в собствен дом?
— О, виконт Ебербах е мой близък приятел — отговори баронът.
— Никога не съм ви чувал да говорите за него и смятах дома Ебербах за пуст.
— Доказателство за съществуването на виконт Ебербах е, че това е неговият замък, а доказателството, че го познавам е, че мога да ви посрещна тук в негово отсъствие.
Те влязоха в стаята, която бе отворил баронът, и започнаха да разглеждат официалните зали и вътрешните стаи.
В тях имаше едновременно цялата готическа пищност и всички съвременни удобства. Помещенията бяха просторни, за да са по-прохладни през лятото, и добре затворени, за да са топли през зимата. Навсякъде бе отоплено, така че имаха едновременно топлината на огъня и светлината на пламъка, която струеше от камините.
Изгледите бяха прекрасни. Прозорците очертаваха най-хубавите и разнообразни пейзажи на света: едните изгледи бяха към реката, другите към планината.
През един от прозорците Кристиане забеляза колибата на Гретхен. Но и колибата бе подновена. Чудният архитект, който бе съумял за толкова кратко време да изкара от земята и от миналото този огромен замък, не се бе затруднил особено да създаде отгоре на всичко и една вила.