Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Докторът съзнаваше смъртната заплаха на водата за пиене. Самата идея да се построи водопровод изглеждаше немислима, защото тези, които можеха да я подхванат, имаха подземни резервоари, където под гъст зеленясал каймак се събираха дъждовните води от години. Едни от най-ценните мебели в онези времена бяха долапите от резбовано дърво за прецеждане на водата, през чиито каменни филтри водата денонощно се оттичаше капка по капка в делвите. За да не пие никой от алуминиевото канче, с което се вадеше вода, краищата му бяха назъбени като короната на клоун цар. В сумрака на печената глина водата изглеждаше бистра, прясна и с горски дъх. Но доктор Хувенал Урбино не се заблуждаваше с такова пречистване, защото знаеше, че въпреки всички предпазни мерки дъното на делвите беше светилище на червейчета. В детството си беше прекарвал дълги часове, втренчен в тях почти с мистичен захлас, вярващ както много хора тогава, че тези червейчета на застоялите води са духове, свръхестествени създания, които от утайката на застоялите води подмамват девиците и са способни на яростни любовни отмъщения. Беше видял като малък погрома в къщата на учителката Ласара Конде, дръзнала да смути покоя на тези духове, бе видял обсипаната със стъкла улица и купчината камъни, хвърляни три дни и три нощи в прозорците й. Много време мина, докато той научи, че тези червейчета са ларви на санконите21, но го запомни веднъж завинаги, защото оттогава разбра, че не само те, но и много други зловредни духове минават най-спокойно през нашите наивни каменни филтри.
На водата от резервоарите се приписваше дълго време и с голяма гордост хернията на скротума, която много мъже в града търпяха не само без да се срамуват, но и с известна патриотична нахаканост. Когато Хувенал Урбино ходеше на училище, всеки път потръпваше от ужас при вида на мъжете с херния — седнали пред вратите на къщите си в знойните дни, те вееха с ветрило на един текстикул, огромен като дете, заспало между краката им. Разправяха, че хернията издавала писък на скръбна птица в бурните нощи и се извивала с нетърпима болка, когато наблизо изгаряли перо от лешояд, но никой не се оплакваше от тия несгоди, защото на голямата и добре носена херния се гледаше преди всичко като на мъжка чест. Когато доктор Хувенал Урбино се завърна от Европа, той вече знаеше много добре фалшивата научност на това вярване, но то бе тъй вкоренено в местните суеверия, че много хора се възпротивиха срещу обогатяването с минерали на водата в резервоарите от страх да не й отнемат свойството да причинява почетната херния.
Доктор Хувенал Урбино се тревожеше не само за нечистата вода, но и за състоянието на хигиената на градския пазар, разположен на голямо пространство на открито срещу залива Лас Анимас, където акостираха корабите на Антилските острови. Известен пътешественик го бе описал като един от най-живописните пазари за времето си в света. Богат пазар беше наистина, оживен и тънещ в изобилие, но предизвикваше може би и най-много тревога. Настанен бе сред собственото си бунище, на произвола на морските бури и именно тук заливът бълваше и връщаше на сушата нечистотиите от клоаките. Пак тук се изхвърляха отпадъците от близката кланица — насечени глави, вмирисани карантии, нечистотии от животни, които плаваха ден и нощ в блато от кръв. Лешоядите се надпреварваха с плъхове и кучета в постоянна разпра за карантиите, посред елени и вкусни петли от Сотавенто, обвесени по стрехите на дюкяните, и сред пролетни зеленчуци от Архона, изложени върху рогозки на земята. Доктор Хувенал Урбино искаше да хигиенизира мястото, настояваше да направят кланицата другаде, да построят покрит пазар със стъклени куполи, каквито бе виждал в старите хали в Барселона, и в тях продуктите бяха тъй наперени и чистички, че да ти е жал да ги ядеш. Но дори и най-благосклонните от издигнатите му приятели го съжаляваха, задето си прави подобни илюзии. Такива си бяха те: цял живот изтъкваха с гордост произхода си, историческите заслуги на града, безценните му светини, героизма и красотата му, но оставаха слепи за дървояда на годините. Затова пък доктор Хувенал Урбино обичаше града достатъчно много, за да го вижда с очите на истината.
— Колко ли трябва да е благороден този град — казваше той, — щом ние вече четиристотин години се опитваме да го съсипем, а все още не успяваме.
Но вече явно успяваха. Епидемията от холера, чиито първи жертви паднаха покосени от смъртта в локвите на пазара, бе причинила за единадесет седмици най-голямата смъртност в нашата история. Дотогава някои именити покойници бяха погребвани под плочите на църквата, в неприветливото съседство на архиепископи и каноници, а други, не толкова богати, ги погребваха в манастирските дворове. Бедните отиваха на колониалното гробище, на един ветровит хълм, отделен от града чрез канал с оскъдни води, на чийто зидан мост имаше надпис, издълбан по нареждане на някой кмет ясновидец: „Lasciate ogni speranza voi ch’en-trate“22. През първите две седмици на холерата гробището преля и в църквите не остана нито едно свободно място, въпреки че пренесоха тленните останки на многобройни видни личности в обща костница без име. Въздухът в катедралата стана тежък от изпаренията на недобре запечатаните крипти и оттогава вратите и не се отвориха цели три години, чак до времето, когато Фермина Даса видя за първи път отблизо Флорентино Ариса на утринната литургия. Заграденият двор на манастира „Света Клара“ на третата седмица се препълни чак до тополовата горичка, та се наложи да приспособят за гробище общинската зеленчукова градина, която беше два пъти по-голяма. Там изкопаха дълбоки ями, за да погребват на три нива, набързо и без ковчези, но трябваше да се откажат от тях, защото препълнената земя прогизна като гъба и процеждаше под стъпките нечиста, воняща кръв. Тогава наредиха погребенията да продължат в „Мано де Диос“, чифлик за угояване на добитък на по-малко от една левга път от града, който по-късно бе осветен като общо гробище.
21
Санкон — вид американски комар. — Б.пр.
22
„… Надежда всяка тука оставете!“ — Данте Алигиери, Ад (III, 9) — С, Н.К. 1975, превод И. Иванов. Л. Любенов. — Б.пр.