Бунтът

Тя вдигна вежди при тона му.

— Лорд Ашбърн, позволете да ви представя Роб Макгрегър, мой роднина.

— Ваш слуга — поклони се той сковано, хвана Серина за рамото и я издърпа до най-близката удобна ниша.

— Какво правиш? Да не си си загубил ума? Ще накараш всички да ни гледат.

— Не ме интересува. — Вторачи се в ядосаното й лице. — Защо този надут глупак те държеше за ръката?

Макар вътрешно да се съгласи, че Роб Макгрегър наистина бе в най-добрия случай надут глупак, тя не можеше да приеме да говорят лошо за неин роднина.

— Роб Макгрегър е прекрасен младеж от добро семейство.

— По дяволите семейството му! — Едва сдържаше гласа си. — Защо ти държеше ръката?

— Защото искаше.

— Дай ми я на мен.

— Няма.

— Казах да ми я дадеш. — Бригъм сграбчи ръката й. — Той няма право да го прави, не разбираш ли?

— Не. Разбирам, че съм свободна да дам ръката си на когото си поискам.

В очите му заблестя студеният пламък на битката. Бригъм го предпочиташе, сто пъти го предпочиташе пред разяждащата жарава на ревността.

— Ако искаш прекрасен младеж от добро семейство, аз на твое място не бих избрал отново него.

— Така ли? — Серина дръпна ръката си, ала нищо не постигна. — Веднага ме пусни.

— За да можеш да се върнеш при него ли?

За момент тя се зачуди дали Бригъм не бе пиян, но реши, че не е. Очите му бяха прекалено остри и ясни.

— Ако реша.

— Ако решиш, обещавам ти, че ще съжаляваш. Този танц е мой.

Миг по-рано бе копняла да танцува с него. Сега също толкова решително щеше да откаже.

— Не искам да танцувам с теб.

— Какво искаш и какво ще направиш може да са различни неща, скъпа моя.

— Напомням ви, лорд Ашбърн, че само баща ми може да ми заповядва.

— Това ще се промени. — Пръстите му се свиха върху нейните. — Когато се върна от Лондон…

— Ти отиваш в Лондон? — Гневът й моментално бе затъмнен от обзелата я мъка. — Кога? Защо?

— След два дни. Имам работа там.

— Разбирам. — Ръката й се отпусна в неговата. — Може би си имал намерение да ми го кажеш, докато оседлаваш коня си.

— Току-що ми съобщиха, че съм нужен там. — Очите му загубиха огъня си, а гласът грубостта си. — Неприятно ли ти е, че заминавам?

— Не. — Серина обърна глава настрани и се загледа в музикантите. — Защо трябва да ми е неприятно?

— Обаче ти е неприятно. — Със свободната си ръка докосна бузата й.

— Ако искаш, върви, ако искаш, остани — прошепна тя отчаяно. — Все ми е едно.

— Заминавам заради принца.

— Тогава Бог да е с теб.

— Рина, аз ще се върна.

— Така ли, милорд? — Тя издърпа ръката си. — Съмнявам се. — Преди да успее да я спре, Серина се втурна в балната зала и се впусна в танци.