Бунтът

— Опитай, сесънек.

— Серина!

Предизвикателният пламък в очите й се смени с объркване, като чу баща си да вика името й. Овладя се и го изчака да прекоси последните няколко метра към нея.

— Татко… — Нищо не можеше да направи, освен да наведе глава пред святкащите му очи и да чака най-лошото.

— Да не си си загубила ума?

Тя въздъхна. Понеже гледаше в земята, не забеляза, че Бригъм пристъпи така, че да застане между нея и гнева на баща й.

— Загубих си търпението, татко.

— Това беше една дребна злополука, Иън — намеси се Бригъм. Той извади носна кърпичка и изтри млякото от лицето си. — Серина се подхлъзна, докато носеше млякото.

— Не беше злополука. — И през ум не й бе минало по този начин да се оправдае и да се опита да се спаси. — Нарочно излях млякото върху главата на лорд Ашбърн.

— Имам очи и сам мога да видя. — Иън стъпи здраво на земята. В момента, както слънцето се издигаше зад гърба му, наметалото му бе преметнато през едното рамо и лицето му бе твърдо като скала, изглеждаше свиреп и непобедим. — Извинявам се за ужасното поведение на това зверче, Бригъм, и ти обещавам, че ще се оправя с нея. В къщата, момиче!

— Да, татко.

— Моля те… — Преди Серина да се бе оттеглила позорно, Бригъм сложи ръка на рамото й. — Не мога с чиста съвест да позволя Серина да понесе цялата вина. Аз я предизвиках, също нарочно. Нарекох я, струва ми се, магаре, нали, Серина?

Тя вдигна глава и очите й светнаха, ала бързо ги сведе отново, за да не види баща й, че не се разкайва.

— Да.

— Мисля, че така беше. — Бригъм стисна мократа си кърпичка. Дори не можеше да предположи какво би казал Паркинс за това. — Случката беше също толкова неуместна, колкото и обидата, и също толкова достойна за съжаление. Иън, ще го приема като лична услуга, ако не се занимаваш повече с това.

Иън за момент не каза нищо, после нетърпеливо махна към Серина:

— Занеси каквото е останало от това мляко в къщата, и по-бързо.

— Да, татко. — Тя хвърли на Бригъм един поглед, смесица от благодарност и смущение, и изтича, като разплискваше ведрото.

— Заслужаваше да я нашаря с камшика — отбеляза Иън, макар да знаеше, че по-късно ще се смее, като си спомня как неговото момиченце бе заляло с мляко младия английски лорд.

— Това беше първата ми мисъл. — Бригъм погледна небрежно към съсипания ръкав на сакото си. — За съжаление, като се замислих, трябваше да призная, че си го заслужих. Ние с дъщеря ти изглежда не можем да се държим възпитано един с друг.

— Виждам.

— Тя е твърдоглава, има остър език и пламва по-бързо от факла.

Иън потърка брадата си, за да прикрие една усмивка.

— Тя е истинско наказание за мен, Бригъм.

— За всеки мъж — измърмори Бригъм. — Кара ме да се чудя дали е изпратена да усложни живота ми, или да го осветли.

— Какво смяташ да правиш?

Едва сега Бригъм осъзна, че бе изрекъл последните си мисли на глас. Обърна се и видя как Серина изчезна в кухнята.