Бунтът

— Това, което и двамата искаме.

— Рина… — успя той да промълви името й, макар че от блъскащия се в гърлото му пулс то прозвуча ниско и дрезгаво. — Не така. Това не е добре за теб.

— Как би могло да бъде по-добре? — Но пръстите й трепереха леко, докато развързваше полата си. — Тук, с теб.

— Има неща, които трябва да се кажат — започна Бригъм.

— Желая те — прошепна Серина и обърка и думите, и мислите му. — Искам да ме докосваш така, както ме докосваше преди. Искам… Искам да ме докосваш така, както ме накара да мечтая, че ме докосваш. — Пристъпи по-близо. — Не ме ли искаш вече?

— Да не те искам? — Той затвори очи и несигурно прокара ръка през косата си. — Няма никой и нищо, което някога да съм искал повече, отколкото искам теб в този момент. Господ да ми е на помощ, може и никога вече да няма.

— Тогава вземи ме тук. — Тя посегна към дантелите си и с някакво замаяно учудване видя как Бригъм сведе поглед. — И ми дай нещо от себе си, преди да си отидеш от мен. — Хвана ръката му и притисна устни към дланта му. — Покажи ми какво е да бъда обичана, Бригъм.

— Рина…

— Ти утре тръгваш — прекъсна го тя, внезапно отчаяна. — Без нищо ли ще ме оставиш?

Той я погали по бузата.

— Изобщо не бих тръгнал, ако зависеше от мен.

— Обаче ще заминеш. Искам преди това да бъда твоя. — Раменете й бяха студени.

— Сигурна ли си?

— Да. — С усмивка сложи ръката му върху сърцето си. — Чувстваш ли колко бързо бие? Винаги, когато съм близо до теб.

— Студено ти е — каза Бригъм несигурно и я привлече към себе си.

— На кобилата има едно наметало. — Със затворени очи вдъхна аромата му и се опита да го запамети, както той искаше да запомни аромата на косите й. — Ако го проснем на слънцето, ще бъде достатъчно топло.

— Няма да ти причиня болка. — Вдигна лицето й и Серина видя, че очите му отново бяха напрегнати. — Кълна се.

За това тя му вярваше, вярваше, че ще бъде нежен. Нежността бе в очите му, докато простряха наметалото на брега на езерото и коленичиха върху него. Бе в устните му, когато ги сведе към голото й рамо. Бе в ръцете му, които хванаха нейните, изразявайки не само желание, а и грижа.

Серина знаеше какво ще направи, какво ще му даде — невинността, която жената може да даде само на един мъж, само веднъж в живота си. Докато стояха на колене един срещу друг с топлото слънце над главите им и студените води на езерото до тях, тя знаеше, че не бе предложила този дар импулсивно или в лудостта на страстта, а почти спокойно, с увереността, че той ще бъде приет с нежност. И ще бъде запомнен.

Никога не бе изглеждала по-красива, помисли Бригъм. Очите й бяха бляскави и спокойни. Ръцете й не трепереха, когато се вплетоха в неговите, ала му се стори, че с върховете на пръстите си почти долавяше нервните удари на сърцето й. Лицето й бе бледо, гладко и бяло като порцелан.

Помисли си за пастирката, как бе искал да я докосне като дете, но се страхуваше да не би ръцете му да станат непохватни. Поднесе пръстите й към устните си. Нямаше да бъде непохватен със Серина.