Бунтът

Само защото трябваше да си запълва времето с шиене и чистене, не означаваше, че няма достатъчно ум за политика.

Значи Бригъм щеше да отиде в Лондон и да търси подкрепа за младия принц. Сега бе по-важно от всякога якобитите да се сплотят около Стюартите, англичаните и шотландците. Времето за бунт бе назряло. Чарлз не беше като баща си и нямаше като Джеймз да се задоволи да пропилява младостта си из чуждите дворове.

Когато времето дойдеше, Бригъм щеше да се бие. Ала да се върне в планините? Да се върне при нея? Не, не можеше да си го представи. Един мъж не изоставя дома си и страната си заради любовница. Можеше и да я желае, но Серина вече знаеше, че желанието на мъжа бързо пламва и бързо изстива.

За нея това бе любов. Първата й любов. Единствената й любов. Той я бе обезчестил, без дори да отнеме девствеността й. За нея вече нямаше да има друг мъж. Единственият, когото искаше, още сега се гласеше да си отиде от живота й.

А ако останеше, каква щеше да е разликата? Между тях винаги щяха да стоят прекалено много неща. Ако я обичаше… Не, дори това не би променило нищо. Любимите й книги отново и отново й бяха показвали, че любовта не винаги побеждава всичко. Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Ланселот и Гуинивиър. Серина Макгрегър не бе безнравствената Гуинивиър, нито звездооката Жулиета. Тя бе шотландка, може би с гореща кръв, ала със здрав разум. Знаеше разликата между фантазиите и действителността. Имаше един факт, който никога не можеше да се пренебрегне, нито сега, нито когато и да било.

Бригъм винаги щеше да е свързан с Англия, а Серина с Шотландия.

Значи бе най-добре, че той си отиваше. Пожелаваше му всичко най-хубаво. Пожелаваше му да отиде по дяволите.

— Серина?

Рязко обърна глава и видя, че Бригъм препускаше към нея. Едва тогава усети, че в очите й имаше сълзи. Срамът от тях, желанието да ги запази само за себе си я накараха да пришпори още по-бързо кобилата си. Проклинайки неудобното странично седло, се насочи бясно към езерото с надеждата, че ще остави Бригъм далеч зад себе си. Смяташе да прелети край водата и да се понесе нагоре по хълмовете, където никога нямаше да може да я проследи. В следващия момент той с грохот се изравни с нея и изтръгна юздите от ръцете й.

— Чакай, жено, какъв дявол се е вселил в теб?

— Остави ме на мира! — Тя смушка коня си и едва не събори Бригъм, който се опитваше да го задържи. — Ох, върви по дяволите. Мразя те.

— Е, може и да ме намразиш, като те шибна с камшика — закани се Бригъм мрачно. — Да не се опитваш да ни убиеш и двамата?

— Само теб — подсмъркна тя и веднага се намрази за това.

— Защо плачеш? — Той придърпа коня й по-близо, за да се вгледа в лицето й. — Някой наранил ли те е?

— Не. — Истеричният й смях я шокира дотолкова, че я накара да преглътне следващия. — Не — повтори Серина. — Това е от вятъра. Махни се. Дойдох тук, за да бъда сама.

— В такъв случай ще трябва да те разочаровам. — Тя плачеше, колкото и да го отричаше. Искаше му се да я прегърне и да я утеши, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че нейният отговор би бил да впие зъби в ръката му. Вместо това, макар да разбираше, че може да е също толкова глупаво, опита вразумително: — Аз заминавам утре на зазоряване. Има някои неща, които първо искам да ти кажа.