Любовта на Лайла
- Автор: Робертс Нора
- Серия: calhoun women #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Масларов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовта на Лайла». Краткое содержание книги:
— Тук е приказно хубаво. Просто не знам как да ви се отблагодаря, че ме поканихте да остана.
— Дрън-дрън! — отсече Коко и започна да слага нехайно в купата продуктите. Макс винаги се бе учудвал как хората готвят с подобна лекота, а получават невероятни резултати. — Така е било писано — допълни жената. — Разбрах го още в мига, когато Лайла те доведе в къщата. От малка си е такава, все носи нещо. Ранени птици, малки диви зайчета. Дори една змия. — При този спомен Коко се потупа по пазвата. — Но това е първият път, когато води вкъщи изпаднал в безсъзнание мъж. Какво да я правиш, такава си е — продължи тя и се зае да бърка весело продуктите. — Човек никога не знае какво да очаква от нея. Освен това е и много талантлива. Знае какви ли не латински термини за разните цветя, треви и буренчета, навиците на прелетните птици и какво ли още не. Когато е в настроение, рисува много хубаво.
— Знам. Видях картините в стаята й. Коко го погледна под вежди.
— В нейната стая?
— Ами да. Аз такова — запелтечи Макс и бързо отпи от чашата. — Искаш ли кафе?
— Не. Ще пийна, след като приключа с това тук — отвърна тя и си помисли: „Ето на, всичко се нарежда от хубаво по-хубаво. Знаех си аз, че картите не лъжат.“ После рече на младия мъж: — Да, нашата Лайла е момиче за чудо и приказ. И тя е вироглава и своенравна като другите, не я гледай, че е такава чаровна и дружелюбна. Ала винаги съм казвала, че един мъж на място ще я оцени. — Коко изплакна на чешмата боровинките, без да сваля очи от Макс. — Трябва да е търпелив, но не и мекушав. И силен, за да не й позволява да си разиграва коня, а също така мъдър, за да не се опитва да я променя. — Жената добави внимателно боровинките към тестото за палачинки и се усмихна. — Ала ако я обича истински, защо ще му е да я променя, нали така?
— Какво правиш, лельо Коко, пак ли четеш лекции на Макс? — попита Лайла, след като дойде при тях и се прозина.
— Бива ли да говориш така! — възкликна Коко, сетне включи котлона и изцъка с език. — Приказвахме си с Макс сладко-сладко. Нали, Макс?
— Ама разбира се.
— Не думай! — рече присмехулно Лайла и взе чашата от него. Той не се помръдна, затова тя се наведе и го целуна за „добро утро“. Коко ги наблюдаваше под око и само дето не потриваше ръце. — Е, хайде, от мен да мине, няма да го правя на въпрос, защото виждам на хоризонта палачинки с боровинки.
Възхитена, че двамата се целуват, Коко си затананика и извади чиниите.
— Днес си много ранобудна.
— Вече ми става навик — отвърна Лайла, усмихна се лениво на Макс и отпи от кафето му. — Но ще се наложи да се отърва от него.
— Всеки момент ще дойдат и другите — отбеляза Коко — нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това, всички да се съберат и тя да закръжи като квачка около тях. — Защо не подредиш масата, Лайла?
— Да, определено трябва да се отърва от този навик — повтори тя и върна с въздишка чашата с кафето на Макс. После целуна леля си по бузата. — Косата ти ми харесва. Точно по френската мода.
Коко издаде радостен звук, който много приличаше на кудкудякане, и гребна с черпака от тестото за палачинките.
— Сложи хубавия сервиз, миличка. Днес съм в празнично настроение.
Кофийлд затвори бесен телефона. Заблъска с пестници по писалището, накъса на малки парченца няколко брошури и накрая запокити една кристална вазичка по стената. Хокинс го бе виждал и друг пък да вилнее и зачака той да се поуспокои.
Кофийлд си пое три пъти въздух, за да си възвърне самообладанието, и отново седна.
— Явно не ни върви, Хокинс. Колата, с която се разхождаше нашият професор, е регистрирана на името на Катрин Калхун Сейнт Джеймс.
Хокинс изруга и се дръпна рязко от стената.
— Казах ти аз, че тая работа не ми харесва. По всички правила професорът трябваше да е труп. А ето че се е озовал не другаде, а при онези приятелчета. Сто на сто вече им е изпял всичко.
Кофийлд допря връхчетата на пръстите си.
— Изобщо не се съмнявам в това.
— А ако те е познал…
— Не ме позна — отсече властно Кофийлд и притисна длани към бюрото. — Нима щеше да ми маха, ако ме беше познал? Прекалено тъп е, за да се досети — добави той и усетил, че пръстите му са вдървени, ги разкърши. — Пълен глупак! За една година аз съм научил на улицата повече, отколкото той за десет в неговите университети. Ти не се притеснявай, нали сега сме тук, а не на яхтата?
— Да, ала той знае — настоя Хокинс и забарабани нервно по писалището с кокалчетата на пръстите си. — Сега всички те знаят. И ще си отварят очите на четири.
— От това играта само става по-интересна. Крайно време е да я започнем! След като доктор Куотърмейн се е присъединил към отбора на Калхунови, смятам да посетя една от младите дами.