Любовта на Лайла
- Автор: Робертс Нора
- Серия: calhoun women #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Масларов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовта на Лайла». Краткое содержание книги:
— Съвсем си превъртял.
— Мери си приказките, приятелче! — рече спокойно Кофийлд. — Ако моите правила не ти харесват, прав ти път, нищо не те задържа тук.
— Да, де, ама аз платих за скапаната яхта, нали? — тросна се Хокинс и прокара пръсти през късата си къдрава коса. — Пропилях вече цял месец да се занимавам с тази история. Вложил съм време и пари.
— Тогава остави на мен да ти покрия разходите — каза другият мъж, после се изправи и отиде при прозореца.
Точно под него имаше добре оформени лехи с красиви летни цветя. Те му напомниха, че бе тръгнал от бедняшките квартали в Южен Чикаго и бе извървял дълъг път. А с изумрудите щеше да стигне още по-далеч.
Може би щеше да си купи хубава вила на някой остров в топлите морета, където да си почине и да се порадва на живота, докато Интерпол го търси под дърво и камък. За всеки случай вече се бе запасил с нов паспорт, нова самоличност, ново име. И с тлъста сметка в дискретна швейцарска банка, по която се трупаха лихви.
Кажи-речи, откакто се помнеше, се занимаваше с кражби, и то доста успешно. Изумрудите не му трябваха заради парите. Но Кофийлд ги искаше. И смяташе да прави, да струва, ала да ги има.
Хокинс сновеше нервно напред-назад и пукаше с пръсти, а Кофийлд продължаваше да гледа през прозореца.
— По време на краткото ни приятелство с прелестната Аманда тя, доколкото си спомням, спомена, че най-много за Бианка знае сестра й Лайла. Нищо чудно пак тя да знае най-много и за изумрудите.
Това поне прозвуча донякъде смислено на Хокинс.
— Смяташ да я отвлечеш ли?
— Това е в твой стил, Хокинс — смръщи се Кофийлд. — Позволи ми да бъда малко по-изискан в средствата. Смятам да посетя парка „Акейдия“. Ако се вярва на хората, обиколките с екскурзоводката били много интересни.
Лайла открай време предпочиташе топлите слънчеви дни на лятото. Всъщност не, намираше нещо прелестно и в дългите бурни нощи на зимата. Честно казано, просто обичаше времето. Не носеше часовник. Времето трябваше да бъде ценено просто защото съществуваше и бе глупаво човек да го измерва. Но сега тя за пръв път имаше чувството, че то тече твърде мудно.
Беше й мъчно за Макс.
Колкото и смешно да звучеше, беше безумно влюбена.
Чувствата й бяха толкова силни, че Лайла вече не искаше да се разделя с Макс дори и минута.
Това бе по-силно от нея. Беше се влюбила във вродената му мекота, в неговата доброта. Бе усетила, че той се чувства несигурен, и бе пожелала да разсее това негово чувство точно както искаше да помогне на всяка птица с прекършени криле и на всяка животинка с наранена лапа. Още обичаше всички тези неща у него, ала сега го бе видяла в нова светлина. Макс знаеше какво прави. Тя се свъси при тези думи, които й хрумнаха най-неочаквано и за всеки друг биха прозвучали обидно. За всеки друг, но не и за него. Те го определяха най-точно.
Той бе поел нещата в свои ръце. Беше се нагърбил с отговорността за нея. Още й бе неприятно, че я бе сравнил с трудна студентка, ала нямаше как да не се възхити от подхода му. Просто бе заявил какви са намеренията му и без много приказки се бе заел да ги осъществява.
Лайла първа би признала, че с две-три пиперливи думи ще постави на място всеки друг мъж, ако той се опита да подходи така към нея. Но Макс не беше всеки мъж. Надяваше се той също да го бе проумял поне малко. Непрекъснато си мислеше за него, ала не пренебрегваше и групата, която развеждаше. Любимото й място в парка бе Йорданското езеро и тя реши да заведе посетителите на него.
— Много ви моля, не тъпчете растенията. Знам, цветята ви изкушават, но при нас идват хиляди хора, които искат да им се порадват сред природата. Цветето с формата на малка бутилчица в езерото е жълта лилия. Листата, които се носят по водата, са мехунка, срещат се във всички езера в парка „Акейдия“. С малките мехурчета могат да плават по повърхността на водата, пак с тях улавят и дребни насекоми.
Кофийлд — в износени джинси и тъмни очила, метнал на гръб вехта раница, не я изпускаше от поглед и я слушаше внимателно, макар че тия дрънканици за растенията в мочурищата и езерцата изобщо не го интересуваха. Насмалко да прихне, когато всички в групата загледаха прехласнати чаплата, плъзнала се над главите им, за да се шмугне в мрака на дъбравата на няколко метра.
И той се престори на до немай къде заинтригуван, вдигна фотоапарата, окачен на врата му, и щракна няколко снимки на птицата, на дивите орхидеи, дори на едрата жаба, която изскочи от храсталака и се разположи върху едно голямо листо.
Кофийлд чакаше търпеливо мига, когато да премине в настъпление.