Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
„Девите — бе заявил той веднъж, — носят моята чест.“ Всички бяха запомнили тези негови думи, а самите Деви бяха толкова горди, че все едно им беше раздал на всички кралски тронове. Но се беше оказало, че му я носят по начин, който на тях им допадаше.
Аделин и другите четири го изоставиха, за да се присъединят към приятелките си, но трудно можеше да се каже, че е останал сам, докато продължаваше да се изкачва по витите стълби с широки бели стъпала. Налагаше му се да отговаря на същите въпроси почти на всяка стъпка. Не, не е гладен. Да, знае, че все още не е привикнал на тази силна жега, но не, не е прекарал чак толкова много време под слънцето. Понасяше всичко това търпеливо, но отрони искрена въздишка, когато се добра до етажа над огромния прозорец. Тук нямаше нито Деви, нито гай-шайн. Голите стени и празните стаи подчертаваха отсъствието на хора, но след тягостното преминаване долу самотата бе просто благословена.
Спалнята му бе в стая без прозорци почти в центъра на сградата и височината й беше по-голяма от ширината и дължината. Нямаше никаква представа за първоначалното й предназначение. Единствената украса беше мозайката на плетени лозници около малката камина. Предполагаше, че е слугинска стая, но стаите за слуги нямаха обковани с бронз врати като тази, макар и с проста изработка. Гай-шайн бяха излъскали метала до тъмен блясък. По белите плочки на пода бяха разхвърляни няколко цветни възглавнички с ресни, имаше и един дебел дюшек, сложен върху няколко пласта черги. Обикновена гледжосана в синьо кана с вода и тъмнозелена купа бяха поставени на пода до „леглото“. И това беше всичко, ако се изключеха двете високи стойки на тройните светилници, вече запалени, и дългият един разкрач куп книги в единия ъгъл. С уморена въздишка Ранд се излегна върху дюшека, без да сваля горната дреха и ботушите си. Както и да се наместваше, не беше много по-меко, отколкото ако лежеше направо върху голия под.
Нощният студ вече се просмукваше в стаята, но го домързя да стане и да запали сухата кравешка тор в камината. С повече готовност можеше да приеме студа, отколкото миризмата. Ашмодеан се бе опитал да му покаже един простичък начин да поддържа стаята си топла — прост, но на самия него му липсваше достатъчно сила, за да го постигне сам. Единственият път, когато Ранд го опита, се беше събудил посред нощ, едва поемайки си дъх, а краищата на чергите тлееха от горещината на пода. Повече не го опита.
Беше избрал точно тази сграда за своя квартира, тъй като беше цяла и се намираше близо до площада. Величествените й високи тавани създаваха впечатление за хлад дори през знойните дни, а дебелите стени пазеха до голяма степен от нощния студ. Тогава, разбира се, зданието все още не беше обявено за Покрив на Девите. После една заран се събуди и видя, че Девите са напълнили всяка стая на първите два етажа, видя и техните стражи на портата. Мина време, докато осъзнае, че възнамеряват да направят от зданието своя Покрив в Руйдийн, като в същото време настояваха и той да остане тук. Или по-точно, бяха готови да си преместят Покрива където реши да се настани той. Ето защо се налагаше да се среща с вождовете на кланове на друго място. Най-доброто, което бе успял да уреди, бе да уговори Девите да останат един етаж по-долу от този, на който спеше той. Кой знае защо, това им се струваше много смешно. „Дори самият Кар-а-карн не е крал“ — припомни си той кисело. Вече на два пъти му се беше налагало да се мести с един етаж по-нагоре, с нарастването на броя на Девите. Лениво се опита да пресметне колко ли още остава да дойдат, преди да му се наложи да се премести да спи на покрива.
Но и това беше нещо по-добро, отколкото да си мисли как бе допуснал Моарейн да му влезе под кожата. Не беше искал да й разкрива плановете си преди деня, в който поведе айилците. Тя знаеше много точно как да въздейства на чувствата му, как да го ядоса до такава степен, че да каже повече, отколкото му се иска. „Преди не се ядосвах толкова. Защо сега ми е толкова трудно да сдържам гнева си?“ Какво пък, тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Той не допускаше, че може да има начин. Не биваше да забравя обаче, че трябва много да внимава с нея. Нарасналите му способности от време на време го караха да проявява безгрижие, но макар и да бе станал много по-силен, тя все пак знаеше повече от него, въпреки че учител му беше самият Ашмодеан.