Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Девите можеха да са опасни, от който и клан да са — всяка жена можеше да е опасна, той го беше научил от личен опит — но в очите на Мелиндра определено се четеше нещо повече от любопитство.
Той зарови ръка в печалбите си и измъкна един гердан със златни спирали, всяка обикаляща около тъмносин сапфир — последният беше голям колкото палеца му. Спомняше си — от собствената си памет — как едно време и най-малкото от тези камъчета щеше да го накара да се изпоти.
— Много ще ти отиват на очите — каза й той и положи тежкия наниз в ръката й. Не беше виждал досега Дева да носи никакви дрънкулки, но доколкото имаше опит, всяка жена обичаше накити. Странно, че почти също толкова си падаха и по цветята. Това не го разбираше, но пък беше готов да си признае, че разбира жените по-малко от собствения си късмет или от онова, което му се беше случило от другата страна на усуканата рамка на „входа“.
— Много фина изработка — каза тя и вдигна гердана към очите си. — Приемам приношението ти. — Герданът изчезна в кесията на колана й, после тя посегна и избута шапката му на тила му. — Очите ти са красиви. Като тъмно, лъскаво котешко око. — Тя вдигна краката си на перваза, обгърна коленете си с ръце и напрегнато се взря в него. — Моите сестри по копие ми разказаха за теб.
Мат нервно дръпна шапката на мястото й и я загледа бдително изпод периферията. Какво ли й бяха разказали? И какво означаваше това „приношение“? Това беше най-обикновен гердан. Подканата бе изчезнала от погледа й; сега го гледаше като котка, дебнеща мишок. Ей в това беше белята с Девите на копието. Понякога беше трудно да разбереш дали искат да танцуват теб, дали да се целуват, или да те убият.
Улицата започна да опустява, сенките ставаха по-дълбоки, но очите му разпознаха Ранд, застанал от другата страна на площадчето, стиснал лула между зъбите си. Той беше единственият мъж в Руйдийн, придружаван винаги от тумба Фар Дарейз Май. „Винаги са около него — помисли си Мат. — Вардят го като глутница вълчици и са готови да скочат при всяка негова дума.“ Някои мъже можеха да му завидят. Не и Мат. Не и в повечето случаи. Е, виж, ако бяха глутница момичета като Изендре, друга работа…
— Извини ме за малко — каза той припряно на Мелиндра, опря копието на ниската стена около фонтана, скочи и се затича. Главата му продължаваше да бръмчи, но не толкова силно както преди, и не се олюляваше. За придобивките си не се безпокоеше. Айилците имаха твърде определени възгледи за това кое е позволено: да прибереш плячка по време на набег беше едно, да откраднеш — съвсем друго. Колкото до хората на Кадийр, те се бяха научили да държат ръцете си в джобовете, откакто един от тях го бяха хванали в кражба. След якия бой, от който му останаха шарки от бичове от шията до глезените, го бяха прогонили. Единственият мях, който му разрешиха да отнесе със себе си, в никой случай нямаше да му стигне да се добере до Драконовата стена, дори да му бяха оставили дрехите. Сега мъжете на Кадийр нямаше да вземат и един меден петак, ако ще да го намереха на улицата.
— Ранд? — Високият мъж продължи напред с обкръжилия го ескорт. — Ранд? — Ранд беше на по-малко от десетина крачки, но не трепна. Някои от Девите погледнаха през рамо, но не и Ранд. Мат изведнъж усети хлад — и този хлад нямаше нищо общо с падащата нощ. Той облиза устни и проговори отново, без да вика: — Луз Терин? — И ето че Ранд се обърна. Мат почти съжали, че се обърна.
Известно време двамата се гледаха мълчаливо в здрача. Мат се поколеба дали да не го приближи. Помъчи се да си внуши, че е заради Девите. Аделин беше една от онези, които го бяха учили на така наречената игра „Целувката на Девите“ — никога нямаше да я забрави тази игричка. Нито да я играе пак, ако му предложеха. А погледа на Инайла усещаше като свредел, забит в черепа му. Можеше ли изобщо да предположи човек, че една жена ще кипне като масло, хвърлено в огъня, само като й кажеш, че е най хубавичкото малко цветенце, което си виждал?
Виж, Ранд… Двамата с Ранд бяха отрасли заедно. Двамата и Перин, чиракът на ковача в Емондово поле, бяха ловували заедно, заедно бяха ловили риба в подмолите, бяха кръстосвали Пясъчните хълмове и бяха стигали чак до Мъгливите планини, като спяха на открито под звездите. Само че сега си имаше един приятел, който можеше да му сплеска главата, без да иска. А Перин можеше да е загинал, пак заради Ранд.
Мат с усилие пристъпи напред. Ранд беше близо с една глава по-висок и в ранния вечерен сумрак изглеждаше още по-висок. И по-хладен от обикновено.